Възрастният мъж се усмихна и извади от колана си старомодно швейцарско ножче, което съдържаше всичко, от клещи до отвертка, отварачка за капачки и малка лупа.
— Знаех си, че някой ден ще потрябва. — Той го даде на Карлос, който бързо доближи лупата до окото си и се взира в снимката цяла вечност. Устата му пресъхна.
— Да ме вземат дяволите!
81.
Те подкараха по Юкон Авеню и завиха наляво по булевард „Артезия“. Дарнъл Дъглас беше зад волана. Райън Търнър се беше настанил удобно на седалката до него и оглеждаше вътрешността на колата.
— Вози меко — небрежно подхвърли Райън.
— Да. Двигателят е V8, 6,2 литра, екстра като отлежало уиски. — Дарнъл погледна крадешком клиента. — Пиеш ли, Райън?
— От време на време се наслаждавам на хубаво уиски.
— Карането на тази кола ще ти хареса повече, повярвай ми.
— Убеден съм.
Дарнъл разбра, че е настъпил моментът да изиграе ролята на страхотен продавач.
— Виж какво, Райли. — Той отби встрани от пътя и спря. — Не трябва да го правя, защото не сме попълнили формуляр в офиса, но трябва да покараш тази сладурана, за да я усетиш.
Райън изненадано повдигна вежди.
Обичайната практика „готиният продавач, който нарушава правилата“ винаги действаше. Беше приятелска и обвързваща. Доверие да дадеш и да получиш.
— Може да излезем на магистралата за Сан Диего и да я изпробваш.
— Сигурен ли си? — колебаеше се Райън.
— Да, защо не? Изглеждаш свестен и отговорен човек. Мисля, че мога да ти имам доверие. — Търнър се втренчи в Дарнъл. — Сериозно. Никоя друга кола няма да ти вземе ума.
— Добре. — Райън кимна, отключи вратата и заобиколи по най-дългия път, спечелвайки няколко секунди.
„В кърпа ми е вързан“ — помисли си Дарнъл.
— Какво работиш? — попита той, когато Търнър седна зад волана.
— Лекар съм — отвърна клиентът и закопча предпазния колан.
— Брей.
— Анестезиолог.
— Аха. — Търговецът разтресе тяло, сякаш потрепери.
— Нещо не е ли наред?
Дарнъл направи физиономия на погнуса.
— Не обичам инжекции. Страхувам се от тях.
Райън стисна спринцовката в джоба си и се усмихна.
— Да… — Търнър се вгледа в очите на Дарнъл. Гласът му стана гърлен. — Знам.
Казват, че що се отнася до опасността и страха, човешките същества са като всяко друго животно. Усещаме ги. Някакъв първичен инстинкт в нас ни предупреждава. Нещо в Дарнъл му изкрещя веднага да слезе от колата.
Райън натисна бутона за централното заключване на вратите и се усмихна.
— Отгатни — прошепна. — Знам какво те плаши до смърт.
82.
Хънтър отиде в гимназията в Комптън и намери годишника от 1985 — годината, в която отец Фабиан се беше дипломирал. Успя да изрови и стари дневници и протоколи от учителски съвети. Младият свещеник беше изключван временно няколко пъти през първата си година. Интересното беше, че и седемте отстранявания бяха поискани от една и съща учителка — госпожа Патриша Рийд, която преподаваше по алгебра, най-слабия предмет на Брет, съдейки по оценките му. Учителите обикновено си спомнят лошите си ученици по-добре от отличниците. Робърт беше сигурен, че Патриша Рийд помни Брет Стюарт Никълс.
Денят преваляше от бледосин здрач в тъмна нощ, когато Хънтър влезе в кабинета си. Гарсия беше дошъл само две минути преди него, стоеше пред таблото със снимките и внимателно разглеждаше едната фотография. Той се обърна към партньора си.
— Няма да повярваш какво открих — развълнувано възкликна Карлос и размаха снимката в ръката си.
Хънтър озадачено повдигна вежда и се приближи до него.
— Взех я от старо складово помещение в гимназията в Гардена. — Гарсия му подаде снимката.
— Складово помещение?
Карлос му разказа набързо как е минал денят му в гимназията в Гардена и заби показалец на снимката.
— Второто момиче вляво.
Робърт се вгледа в момичето и не след дълго я позна.
— Аманда Райли.
— Точно така. — Гарсия извади старомодна лупа в стил Шерлок Холмс от бюрото си и я даде на партньора си. — Това обаче не е всичко. Погледни момичето вдясно, онова с веселото изражение.
Хънтър отново анализира снимката, този път по-дълго. В девойката нямаше нищо особено и той се приготви да попита: „Какво за нея?“, когато го забеляза.
— Шегуваш се.