Един агроном изскочи от каютата си. Поисках да се скрия в склада си, но ме забеляза, взря се в мен с широко отворени очи и изтърси:
— Сержанте, през илюминатора виждам някакъв полумесец!
Той стоеше изправен на пътя ми с изпъчени гърди, а аз се опулих насреща му. Щом Венера се вижда така, значи ние пресичаме орбитата й. Той го знаеше и това ясно се отразяваше на лицето му.
— И така, колко ще ни задържи това нещастие? — настойчиво продължи той.
— Нямам никаква представа — отвърнах напълно искрено и се почесах по тила, като се стараех да изглеждам бодър и тъповат. — Капитанът прави, каквото е възможно. Имайте му доверие. Татенцето може всичко!
— Не мислите ли… хм-м… че ни заплашва опасност?
— О, разбира се, че не!
— Лъжете! — обвини ме той.
— Знам, де — отвърнах му аз безгрижно.
Това го обезоръжи. Недоволен и загрижен, той се прибра в каютата си. Скоро ще види Венера в три четвърти фаза и ще разкаже на останалите. Тогава ще ни се разкатае душата. Ще попаднем в ада.
Последните остатъци от надеждата ми се изпариха, когато див рев и силен тласък ни известиха, че замлъкналите ракетни двигатели отново работят. Но това продължи само няколко секунди, а после отново настана тишина. Ясно, нещата са съвсем наред.
При появата на шума агрономът отново изскочи от каютата си като попарен. Сега знаеше най-лошото. Три дни бяха изминали от момента, когато Венера се виждаше като полумесец, и всички знаеха за положението ни. Планетата бе останала далеч назад и вече пресичахме орбитата на Меркурий. Но пътниците все се надяваха да стане чудо.
— Двигателите отново работят — завика насреща ми агрономът. — Значи…
— Нищо не значи — отвърнах аз. Нямаше нужда да събуждам напразни надежди.
— Но нима не направихме завой и не полетяхме обратно?
Той изтри течащата по лицето му пот. Не беше от уплаха — просто температурата вътре в кораба доста се различаваше от арктическата.
— Сър — заобяснявах аз, — сега се носим с такава скорост, че нищо не може да се направи.
— Ех, пропадна фермата ми — тъжно въздъхна той. — Пет хиляди акра най-хубава земя за отглеждане на венериански тютюн, без да се броят пасищата.
— Искрено ви съчувствам, но наистина е свършено с това.
„Бу-у-у-у!“ — отново заработиха двигателите. Внезапната сила ме отхвърли назад, а него го преви на две, сякаш от непоносими болки в корема. Там, на носа на кораба, някой — Макнолти или Ел Стоу — си играеше с моторите. Но не виждах никакъв смисъл в това.
— И защо го правят? — поинтересува се агрономът, когато се изправи.
— Сигурно ей така, момчетата се шегуват.
Той изсумтя негодуващо и се прибра в каютата си. Типичен емигрант от Земята — силен, здрав и мъжествен, — човекът беше не толкова разтревожен, колкото силно раздразнен.
Половин час по-късно из целия кораб прозвуча сигнал за общ сбор. Използваха го само по време на престой и никога досега при полет. Всички трябваше да се съберем в рубката. Предстоеше да преживеем нещо небивало в историята на космическите полети — може би прощалните думи на капитан Макнолти?
Така си и мислех — на тази последна среща ще председателства самият капитан.Не се удивих, когато го видях да стои на ниския подиум в ъгъла на рубката. Пухкавите му устни се бяха свили в горчива гримаса, но когато марсианците започнаха да влизат пълзешком в помещението и някой от тях се дръпна като от акула, по лицето му премина нещо подобно на усмивка. А Ел Стоу, изпънал се в стойка мирно до самото му рамо, погледна безизразно през същия този марсианец, сякаш беше прозрачен, сетне извърна странно светещите си очи някъде встрани — изглежда през живота си досега не беше виждал нещо по-досадно.
— Хора и ведроси — започна Макнолти („ведрос“ по марсиански означава възрастен), — не виждам смисъл да ви обяснявам своеобразното положение, в което се намираме.
Гледай го ти! Този човек умееше да си подбира думите! „Своеобразно положение“! Ха!
— Ние сега сме по-близо до Слънцето от който и да било кораб през цялата история на космическите полети…
— Хе, космически полети — нетактично се ухили Кли Янг.
— Шегите за накрая — прекъсна го с леден тон Ел Стоу и марсианецът мигновено притихна.
По лицето на капитана премина гримаса.
— Движим се към Слънцето — продължи той — по-бързо от всеки друг космически кораб. Казано честно, шансът ни да се спасим е едно на десет хиляди.
След тези думи капитанът погледна предизвикателно Кли Янг, но той бе по-тих от водичка и по-нисък от тревичка.