— Въпреки това шанс съществува и ще се опитаме да се възползваме от него.
Вперихме тъпи погледи в него, като не разбирахме какво е измислил. Всеки от нас знаеше прекрасно, че да се завие зад Слънцето е абсолютно невъзможно, както и да се върнем обратно, заради могъщото му притегляне. Оставаше ни само да се носим напред и напред, докато последното ослепително припламване не ни разнесе на атоми.
— Предлагаме да преминем на кометна орбита — продължи невъзмутимо Макнолти. — Двамата с Ел Стоу, а и астронавигаторите също, смятаме, че съществува нищожна вероятност за успех.
Най-сетне ни стана ясно — това е теоретичното положение, което често се обсъжда от математиците и астронавигаторите и още по-често се използва в разказите от писателите. Този път обаче ще бъде приложено на практика. Същността му се състоеше в следното: изстискване от двигателите всичко, на което са способни, набиране на огромна скорост и излизане на изтеглена като на комета орбита. Теоретично корабът ще премине толкова бързо край Слънцето, че подобно на махало ще продължи към другия край на орбитата. Мило измислено, но ще успеем ли да го осъществим?
— Изчисленията показват, че при нашето положение има известен минимален шанс да успеем — изрече Макнолти. — Мощността на двигателите е достатъчна, горивото ще стигне, за да наберем нужната скорост и да поемем нужния курс. Единственото, в което сериозно се съмнявам, е дали ще издържим при максималното доближаване до Слънцето.
Той изтри потното си чело и така несъзнателно подчерта трудността на предстоящото изпитание.
— Нека наречем нещата с истинските им имена — ще ни бъде дяволски горещо!
— Готови сме, капитане — обади се някой и в помещението се чуха възгласи на одобрение.
Кли Янг стана, размаха едновременно четири пипала и зачирика весело:
— Каква идея! Прекрасна е! Аз, Кли Янг, от името на съплеменниците си я поддържам. Предлагам всички да се намърдаме в хладилника, докато прелитаме край Слънцето.
Макнолти кимна в знак на съгласие и каза:
— Всички ще бъдем в хладилния сектор и ще търпим, колкото можем.
— Точно така — продължи марсианецът. — Разбира се. Но ние няма да можем да управляваме кораба, докато сме в хладилника, долепени един до друг като четиридесет порции плодов сладолед. Някой трябва да е в рубката. И да поддържа курса до мига, в който се изпържи. Някой трябва да изиграе ролята на печено.
Той така се опи от красноречието си, че заразмаха всичките си пипала.
— И понеже не може да се отрече, че ние, марсианците, значително по-леко понасяме увеличаването на температурата, предлагам…
— Глупости! — прекъсна го Макнолти.
Но резкият му тон не измами никого. Марсианците, въпреки че са самохвалковци и малко надути, са прекрасни приятели и колеги!
— Добре де — недоволно изчурулика Кли Янг, — кой тогава ще бъде пържолата?
— Може би аз, а може и не — произнесе тихо и странно Ел Стоу, сякаш той беше единственият кандидат и само слепец не би го забелязал.
Наистина беше прав! Напълно подхождаше за тази работа. Само той беше способен да понесе горещината, която се лееше през носовите илюминатори. Можеше много, което никой друг не би могъл. Пък и в края на краищата той беше резервният пилот.
Но въпреки това не бях на себе си. Представих си го да стои там сам-самичък и от това, колко ще успее да издържи, зависи нашият живот… А огненото Слънце протяга пламтящите си пипала…
— Ти ли? — възкликна сърдито Кли и опули изпъкналите си грозни очи. — Ама разбира се! Тъкмо исках да те матирам в четири хода и ти измисли това, за да ми избягаш.
— В шест — отвърна равнодушно Ел. — За по-малко няма да успееш.
— Четири са! — яростно завика Кли с тънкото си гласче. — И в такъв момент ти…
Макнолти не издържа. Лицето му почервеня така, сякаш щеше да получи сърдечен удар, и се обърна към размахващия пипалата си марсианец:
— Вървете по дяволите с вашия проклет шах! — зарева той. — Всички по местата си! Приготви се за ускорение! Щом дам сигнал за обща тревога, всички бягайте в хладилника!
Той се огледа. Червенината бавно се оттегляше от лицето му.
— Всички, освен Ел.
Когато двигателите зареваха глухо и ние се понесохме напред, оставяйки зад себе си черна опашка, всичко тръгна по реда си. Вътре в кораба ставаше все по-горещо и по-горещо. Капки пот течаха и по гърбовете ни, и по металните стени. Как е било в носовата рубка, не знаех и не исках да зная. Марсианците засега се чувстваха прекрасно — ето кога човек можеше да им завиди за нелепия строеж на тялото.