— Какво? — Сарене свали черната панделка от рамото си, единствения траурен знак, който продължаваше да носи.
— Стаята не е почистена, милейди — обясни Аше.
— Е, аз не съм разхвърляла много — изпуфтя Сарене.
— Не, ваше величество е много подредена — съгласи се Аше. — Но дворцовите прислужници не си изпълняват задълженията. Принцесите заслужават внимание. Ако им позволите да не си гледат работата, скоро ще спрат да ви уважават.
— Мисля, че се впрягаш твърде много, Аше. — Тя поклати глава и съблече роклята, за да си сложи нощница. — Нали уж аз трябваше да съм подозрителната?
— Говоря за слугите, а не за благородниците, милейди. Вие сте умна жена и чудесен политик, но страдате от слабостта на класата си. Не обръщате внимание на мнението на прислугата.
— Аше! — запротестира Сарене. — Винаги съм се отнасяла любезно към слугите на баща ми.
— Не се изразих както трябва, милейди. Вярно е, нямате предразсъдъци. Но не обръщате внимание какво мисли за вас прислугата, интересувате се само от мнението на аристокрацията.
Сарене си сложи нощницата, без да покаже и следа от сприхавост.
— Винаги съм опитвала да бъда честна.
— Да, милейди, но вие сте благородничка. Възпитана сте да не забелязвате тези, които работят край вас. Просто ви напомням, че ако прислужниците не ви уважават, това може да е толкова пагубно, колкото и ако лордовете спрат да го правят.
— Добре — въздъхна Сарене. — Схващам. Извикай Меала. Ще я питам дали знае нещо по въпроса.
— Веднага, милейди.
Аше полетя към прозореца. Сарене го спря, преди да излезе.
— Аше? Хората са обичали Раоден, нали?
— Според всички сведения, милейди. Знае се, че винаги се е вслушвал в мнението им.
— Той е бил по-добър принц, отколкото аз съм принцеса, нали? — Гласът й заглъхна.
— Не бих казал, милейди — отвърна Аше. — Вие сте много мила жена и се отнасяте добре с прислугата. Не се сравнявайте с Раоден. Помнете, че вие не сте се готвели да управлявате страна и популярността ви сред народа не е била от значение. Принц Раоден е бил престолонаследник и съответно е бил длъжен да разбира чувствата на поданиците си.
— Казват, че давал надежди на народа. — Сарене се умисли. — Селяните търпели властта на Ядон, защото знаели, че един ден Раоден ще седна на трона. Страната щеше да рухне преди години, ако принцът не обикаляше и не повдигаше духа на хората.
— А сега го няма — каза тихо Аше.
— Да, няма го — съгласи се Сарене с разсеян тон. — Аше, трябва да побързаме. Имам чувството, че не се справям. Че страната се е насочила към пропаст каквото и да правя. Все едно съм в подножието на хълм и виждам как огромна скала се търкаля към мен, а се опитвам да я отклоня, като я замерям с камъчета.
— Дръжте се, милейди — насърчи я Аше с дълбок, успокоителен глас. — Вашият Бог няма да гледа безучастно как Теод и Арелон страдат под петата на вирна.
— Надявам се, че и принцът гледа — каза Сарене. — Той дали щеше да се гордее с мен, Аше?
— Много, милейди.
— Просто искам да ме приемат. — Още като го изрече, осъзна колко глупаво звучи. Беше изкарала две десетилетия и половина, обичайки една страна, без да усеща насрещна обич. Теод я уважаваше, но тя бе уморена от уважение. От Арелон искаше нещо по-различно.
— Ще го направят, Сарене — обеща Аше. — Дай им време и ще стане.
— Благодаря, Аше. — Тя въздъхна тихо. — Благодаря, че слушаш меланхолните излияния на едно глупаво момиче.
— Милейди, вие сте силна пред кралете и жреците, но всеки човек има притеснения и колебания. Ако ги таите в себе си, ще ви унищожат и ще ви смачкат така, че в сърцето ви няма да покълне нито една емоция.
След тези думи сеонът излетя през прозореца, за да търси прислужницата.
Когато Меала се появи, Сарене се бе успокоила. Вече не плачеше, а бе умислена. По някой път несигурността й ставаше прекомерна. Аше и баща й винаги я подкрепяха в тези трудни моменти.
— Олеле! — възкликна Меала, като видя състоянието на стаята. Беше слаба и доста млада. Сарене определено не очакваше да изглежда така. Повече й приличаше на някой от писарите на баща й, отколкото на главна прислужница.
— Съжалявам, милейди — извини се Меала с кисела усмивка. — Съвсем ми излезе от ума. Днес изгубихме още едно момиче и изобщо не се сетих, че вашата стая спадаше към задълженията й.
— Загубихте ли? — попита загрижено Сарене.
— Избяга, милейди — обясни Меала. — Не би трябвало да напускат, ние сме крепостни, също като селяните. Но по някаква причина имаме проблем с прислужниците. Доми знае защо. Никъде в страната не се отнасят по-добре с прислугата.
— Колко сте изгубили досега? — попита Сарене с любопитство.