— Добре — усмихна се вяло Сарене. — Ще му дам поне два месеца.
Баща й отново избухна в характерния си смях, което й подейства по-добре от всичките утешителни думи и съвети.
— Ене, чакай малко — каза й, щом се успокои. — Нека да викна майка ти. И тя искаше да говори с теб. — Той се подсмихна отново. — Направо ще припадне, като й кажа, че вече си успяла да видиш сметката на бедния Раоден.
— Татко! — извика Сарене, но той вече бе тръгнал.
Народът на Арелон не поздрави спасителя си, когато той пристигна. Беше обидно, но не и неочаквано. Жителите на Арелон, особено живеещите в близост до прочутия град Елантрис, бяха известни с безбожното си, дори еретично поведение. Хратен идваше, за да промени това. Имаше три месеца, за да покръсти цялото кралство, иначе Светият Джадет, Господар на сътворението, щеше да ги унищожи. Най-сетне бе дошло време Арелон да приеме истините на деретската религия.
Хратен слезе по трапа. Отвъд кейовете, на които кипеше непрестанна товаро-разтоварна дейност, се простираше град Кае. Малко по-натам Хратен виждаше извисяващите се каменни стени на древния Елантрис. От другата страна на Кае, вляво, земята се издигаше във възвишения, които преминаваха в планините Датреки. Зад гърба му пък беше океанът.
Хратен не беше особено впечатлен. В предишните векове около Елантрис имаше четири градчета, но сега бе останал само Кае, настоящата столица. Градът беше твърде неорганизиран и разпрострян, за да бъде добре защитен. Единствената фортификация бе стена, висока пет стъпки, която само маркираше границите му.
Отстъплението в Елантрис щеше да е трудно и не особено ефективно. Сградите на Кае щяха да предоставят чудесно прикритие за настъпваща армия, а някои от тях буквално се допираха до стените на Елантрис. Арелонците не бяха нация, привикнала към война. Въпреки това от всички кралства на континента Сикла, или Опелон, както го наричаха местните, само Арелон бе избегнал поглъщането от Фьорденската империя. Разбира се, това бе нещо, което Хратен възнамеряваше да промени скоро.
Хратен се отдалечи от кораба. Присъствието му предизвика доста вълнение в тълпата. Хамалите спираха работа и го гледаха с явно учудване. Разговорите секваха, щом хората го зърнеха. Хратен не забавяше ход, но нямаше затруднения, защото народът се дърпаше бързо от пътя му. Може би заради очите му, но по-вероятно заради доспехите. Кървавочервената, сияеща кована броня на имперски върховен жрец беше застрашителна гледка, дори за привикналите.
Започваше да се чуди дали ще трябва сам да търси деретския храм в града, когато зърна червена фигура да си пробива път през тълпата. Скоро се появи набит, оплешивяващ мъж в червена деретска роба.
— Милорд Хратен! — подвикна той.
Хратен спря и позволи на Фьон, главния артет на Кае, да се приближи. Мъжът изпухтя и обърса челото си с копринена кърпичка.
— Ужасно съжалявам, ваша милост. Според регистъра се очакваше да пристигнете с друг кораб. Не разбрах, че сте тук, докато не започна разтоварването. Боя се, че се наложи да оставя каретата назад. Нямаше как да я прекарам през тълпата.
Хратен присви очи недоволно, но не каза нищо. Фьон продължи да дрънка още малко, преди да реши да го поведе към деретския храм, без да спира да се извинява за липсата на транспорт. Хратен последва дебеличкия си водач с умерена крачка и видимо недоволство. Фьон подтичваше край него и от време на време махаше на минувачите и ги поздравяваше. Хората отвръщаха, поне преди да видят Хратен с развято кърваво наметало и впечатляваща броня. След това замлъкваха и го следяха с очи, докато не подминеше. Както и трябваше да бъде.
Храмът беше висока каменна сграда с ярки червени гоблени и остри кули. Тук поне витаеше малко от величието, с което бе свикнал. Вътре обаче го очакваше обезпокоителна гледка — множество народ, зает в някакви социални дейности. Хората се шегуваха и говореха, без да обръщат внимание, че се намират в осветена сграда. Това беше твърде много. Хратен вече бе чул докладите. Сега виждаше и потвърждението.
— Артет Фьон, съберете жреците. — Това бяха първите му думи, откакто бе стъпил на арелонска земя.
Артетът подскочи, сякаш изненадан, че най-сетне чува почитаемия си гост.
— Да, милорд. — Той махна на тълпата да се разотива.
Отне дразнещо дълго време, но Хратен изтърпя с безизразно лице. Щом хората си тръгнаха, той се обърна към жреците. Бронираните му стъпала зачаткаха по каменния под на храма. Думите му бяха насочени директно към Фьон.
— Артет — започна той, използвайки деретската му титла. — Корабът, с който пристигнах, ще тръгне за Фьорден след час. Искам да заминете с него.