Дилаф имаше властта да накара одивите си да тръгнат с него за Фьорден.
Хратен нямаше контрол върху действията на артета спрямо заклетите му последователи. Ако им наредеше да останат, щеше да наруши сериозно протокола. Но ако Дилаф опиташе да ги вземе, щеше да предизвика бедствие. Тези мъже бяха нови в Шу-Дерет и не знаеха каква власт над себе си са предоставили на Дилаф. Ако той опиташе да ги подкара към Фьорден, сигурно щяха да откажат.
А ако се случеше нещо подобно, Хратен щеше да е длъжен да ги отлъчи до един. Така Шу-Дерет в Арелон щеше да рухне.
Дилаф продължаваше приготовленията си, сякаш не бе забелязал вътрешната битка на началника си. Не че имаше голям конфликт, Хратен знаеше какво трябва да стори.
Дилаф беше нестабилен. Може би блъфираше, но бе напълно възможно да унищожи усилията на Хратен от чиста злоба.
Гьорнът стисна зъби, докато не го заболяха челюстите. Беше успял да го спре да екзекутира публично елантрисеца, но Дилаф явно бе отгатнал следващия му ход. Не, той не искаше да ходи във Фьорден. Беше нестабилен, но много по-подготвен, отколкото Хратен очакваше.
Хратен нареди на пратеника да чака. Ако човекът излезеше от храма, всичко щеше да е загубено.
— Артет, промених си решението.
— Хроден? — Дилаф подаде глава от вратата си.
— Няма да ходиш във Фьорден.
— Но, милорд…
— Няма да се оправя без теб — от лъжата чак го заболя стомахът. — Намери някой друг да занесе съобщението.
Хратен се извъртя и закрачи към покоите си.
— Както винаги съм ваш покорен слуга — прошепна Дилаф, но акустиката на помещението докара думите му право в ушите на гьорна.
Хратен избяга отново.
Трябваше да помисли и да прочисти съзнанието си. Беше изкарал няколко часа в кабинета си, ядосан на Дилаф и на себе си. Накрая не можеше да издържа повече и тръгна из нощните улици на Кае. Както обикновено се насочи към стената на Елантрис. Търсеше височината, сякаш издигането щеше да му покаже по-добра перспектива на живота.
— Дайте някоя монета, господарю — чу се глас.
Хратен спря изненадано. Беше толкова отплеснат, че не бе забелязал парцаливия просяк в краката си. Мъжът беше стар и с лошо зрение, защото примигваше в мрака. Хратен се намръщи, осъзнал, че това е първият просяк, който вижда в Кае.
Един младеж, облечен не по-добре от стареца, се показа зад ъгъла. Момчето замръзна и пребледня.
— Не него, стар глупако! — изсъска то и се обърна към Хратен. — Простете, милорд. Баща ми е изкуфял и понякога си мисли, че е просяк. Моля ви, простете ни.
Момчето се приближи, за да дръпне ръката на стареца.
Хратен вдигна длан заповедно и младежът пребледня още повече. Гьорнът коленичи до стария мъж, който се усмихваше с полусенилно объркване.
— Кажи ми, старче, защо в града няма просяци?
— Кралят забранява просията, добри ми господарю — изхриптя мъжът. — Ако стоим по улиците, разваляме впечатлението за просперитет. Като ни заловят, връщат ни по фермите.
— Говориш твърде много — предупреди го младежът. По уплашеното му лице личеше, че е готов да зареже стареца и да побегне.
Възрастният просяк не беше свършил.
— Да, добри ми господарю. Не бива да позволяваме да ни хванат. Затова се крием извън града.
— Извън града ли? — учуди се Хратен.
— Нали знаете, че не е само Кае. Преди около Елантрис имаше четири града, но останалите бяха изоставени. Говори се, че нямало достатъчно храна за толкова хора. Крием се в руините.
— Много ли сте? — попита Хратен.
— Не, не много. Само тези, които съберат смелост да избягат от фермите. — Старецът се загледа замечтано. — Не винаги съм бил просяк, добри господарю. Работех в Елантрис. Бях дърводелец, един от най-добрите. Но не ме бива особено за земеделец. Кралят сгреши. Изпрати ме на полето, но бях твърде стар, за да работя. Затова избягах и дойдох тук. Понякога търговците ни дават пари. Но можем да просим само вечер и никога от висшите благородници. Не, господине, те ще кажат на краля. — Старецът се намръщи, сякаш за пръв път осъзна защо младежът е толкова нервен. — Вие не приличате на търговец, добри ми господарю — каза той колебливо.
— Не съм. — Хратен пусна кесия с монети в ръката му. — Това е за теб. След това добави още една кесия. — Това е за останалите. Лека вечер, старче.
— Благодаря, добри ми господарю! — извика мъжът.
— Благодари на Джадет.
— Кой е Джадет, добри ми господарю?
Хратен склони глава.
— Скоро ще узнаеш, старче. По един или друг начин, ще узнаеш.
На стената на Елантрис духаше силен вятър и развяваше палаво наметалото на Хратен. Беше хладен вятър, откъм океана, и миришеше на солена вода и морски живот. Хратен стоеше между две факли, облегнат на парапета и гледаше към Кае.