Градът не беше голям, не и когато го сравнеше с огромната площ на Елантрис, но можеше да е по-добре укрепен. Усети как се завръща старото му неодобрение. Мразеше да е на места, които не можеха да се защитават. Може би беше част от стреса покрай тази мисия.
Кае беше осветен от улични лампи, включително и тези, поставени по старата граница на града. Стената образуваше съвършен кръг. Толкова съвършен, че сигурно щеше да го изуми, ако беше в друг град. Тук просто беше още един спомен за отминалото величие на Елантрис. Кае се бе разпрострял отвъд стената, но старата граница оставаше — пръстен от огньове около центъра на града.
— Преди беше много по-хубаво — произнесе глас до него.
Хратен се обърна изненадано. Беше чул приближаващите стъпки, но мислеше, че е поредният патрулиращ страж. Вместо това забеляза нисък, плешив арелонец в проста сива роба. Омин, главата на коратската църква в Кае.
Омин се приближи до него и загледа града.
— Разбира се, по това време управляваха елантрисците. Падането на града може би бе добро за душите ни. Но въпреки това си спомням онези дни със страхопочитание. Знаеш ли, че никой в Арелон не оставаше без храна? Елантрисците можеха да превърнат камък в царевица и кал в месо. Като се сблъсквам с тези спомени, се чудя. Възможно ли е дяволите да сторят толкова добро? Изобщо биха ли го искали?
Хратен не отговори. Просто стоеше с ръце на парапета, а вятърът развяваше косата му. Омин замълча.
— Как ме намери? — попита накрая Хратен.
— Знае се, че прекарваш вечерите тук — обясни дребният жрец. Той едва успяваше да подпре ръце на парапета. Дилаф беше нисък, но пред този мъж изглеждаше като гигант. — Поддръжниците ти казват, че идваш тук и планираш как да унищожиш злите елантрисци. А според критиците ти изпитваш вина, защото обричаш хора, които са вече прокълнати.
Хратен се извъртя и погледна ниския мъж в очите.
— А ти какво казваш?
— Нищо — отвърна Омин. — За мен няма значение защо изкачваш тези стъпала, Хратен. Но се чудя защо проповядваш омраза към елантрисците, когато лично ти ги съжаляваш.
Хратен не отвърна веднага, а потропа с металната си ръкавица по каменния парапет.
— Не е толкова трудно, щом свикнеш — каза накрая той. — Човек може да се принуди да мрази, ако пожелае, особено ако е убеден, че е в името на по-голямото добро.
— Потискането на малцина води до спасение на мнозинството? — попита Омин с лека усмивка, сякаш смяташе концепцията за безумна.
— Не се подигравай, арелонецо — предупреди го Хратен. — Имаш малко възможности и двамата знаем, че най-безболезнената е да се съгласиш с мен.
— Да проповядвам омраза, която не изпитвам? Никога няма да сторя това, Хратен.
— Тогава ще останеш незначителен — отвърна простичко гьорнът.
— Така ли трябва да бъде?
— Шу-Корат е кротка и ленива религия, жрецо. Шу-Дерет е жизнена и динамична. Ще ви помете като наводнение в застоял водоем.
Омин се усмихна отново.
— Хратен, държиш се така, сякаш истината би могла да бъде повлияна с просто упорство.
— Не говоря за истини и лъжи, а за неизбежност. Не може да се изправите срещу Фьорден, а където властваме ние, се вярва в Шу-Дерет.
— Човек не може да отдели истината от действията. — Омин поклати плешивата си глава. — Неизбежно или не, истината се издига над всичко. Тя не зависи от това, кой има по-голяма армия, кой изнася по-дълги проповеди и с колко жреци разполага. Може да бъде избутана надолу, но винаги ще изплува. Истината е единственото нещо, което не може да бъде сплашено.
— А ако истината е в Шу-Дерет? — настоя Хратен.
— Тогава ще надделеете. Но не дойдох, за да споря с теб.
— О? — Хратен повдигна вежди.
— Не. Дойдох, да ти задам един въпрос.
— Питай, жрецо, и после ме остави на мислите ми.
— Искам да знам какво стана — започна Омин с изпитателен поглед. — Какво стана, Хратен? Какво стана с вярата ти?
— Вярата ми ли? — попита изненадано гьорнът.
— Да — отвърна Омин с почти напевен тон. — Все някога си вярвал, иначе нямаше да прекараш толкова време като жрец, че да станеш чак гьорн. Но по някое време си я загубил. Слушал съм проповедите ти. В тях има логика, пълно разбиране и решителност. Но не виждам вярата и се чудя какво е станало с нея.
Хратен пое бавно въздух през стиснатите си зъби.
— Махай се — процеди той, без да поглежда към жреца.
Омин не отвърна и той се завъртя. Арелонецът вече бе заминал и се отдалечаваше по стената сякаш бе забравил за присъствието му.
През тази нощ Хратен остана дълго време на стената.