Системата ги предпазваше засега. За щастие хората на Шаор нападаха на малки групи. Ако стражите на Раоден получеха достатъчно бързо предупреждение, те успяваха да се прегрупират и да отблъснат атаката. Но ако Шаор организираше мащабна атака от различни посоки, можеше да се стигне до бедствие. Групата на Раоден, която се състоеше от жени, деца и слаби мъже, нямаше да устои на дивите същества. Сейолин преподаваше бойни умения на годните хора, но се ограничаваше до най-простите тренировки, защото щетите от обучението щяха да са по-сериозни от нападенията на Шаор.
Хората не очакваха да се стигне до сериозни сблъсъци. Раоден чуваше какво говорят за него. Те вярваха, че лорд Дух ще намери начин да привлече и Шаор на своя страна, както бе сторил с Карата и Аанден.
Раоден усети, че му прилошава, когато тръгнаха към църквата. Болката от многобройните охлузвания и натъртвания се стовари отгоре му със задушаващ натиск. Сякаш тялото му бе погълнато от изпепеляващ огън, който унищожаваше плътта, костите и душата.
— Провалих ги — каза тихо той.
Галадон поклати глава.
— Невинаги успяваме от първия път. Коло? Ще намериш начин. Изобщо не вярвах, че ще стигнеш чак дотук.
— Бях късметлия. — Глупав късметлия. Болката продължаваше да го блъска.
— Суле? — Галадон го изгледа загрижено. — Добре ли си?
„Трябва да съм силен. Те имат нужда да съм силен.“ Той изстена наум, изтласка агонията и се усмихна слабо.
— Добре съм.
— Досега не си изглеждал така, суле.
Раоден поклати глава и се подпря на стената на близката сграда.
— Ще се оправя. Просто се чудех какво да правим с Шаор. Не можем да се разберем, а не можем и да победим само със сила…
— Все ще измислиш нещо — окуражи приятеля си Галадон, зарязвайки обичайния си песимизъм.
„Или ще загинем. Този път наистина.“ Ръцете му се уморяваха да стискат ъгъла на стената.
Раоден въздъхна и се оттласна от стената, а камъкът се изрони под пръстите му. Обърна се и огледа изненадано стената. Кахар я бе почистил скоро и белият мрамор лъщеше на слънцето освен на отчупеното място.
— Май си по-як, отколкото мислиш? — подсмихна се Галадон.
Раоден повдигна вежди и докосна отчупения камък. Той продължи да се рони.
— Камъкът е мек като пемза!
— Това е Елантрис — сви рамене Галадон. — Тук всичко загнива.
— Да, но и мраморът ли?
— Всичко. Включително хората.
Раоден удари отчупената част с друг камък и се посипаха нови парченца.
— Галадон, всичко е свързано някак си. Дор е свързан с Елантрис, както и с Арелон.
— Но защо дор би причинил това, суле? — Галадон поклати глава. — Защо ще унищожава града?
— Може би не е дор — замисли се Раоден. — Може би е неговата липса. Магията е била част от града. Всеки камък светел със собствена светлина. След което енергията е изчезнала и градът е останал кух. Като празната раковина на раче, което е станало твърде голямо. Камъните са празни.
— Как може камъните да са празни? — попита насмешливо Галадон.
Раоден отчупи ново парче мрамор и го стри между пръстите си.
— Ето така, приятелю. Камъкът е бил толкова омагьосан с дор, че е отслабнал непоправимо при реод. Този град наистина е труп, духът му е изчезнал.
Разговорът им бе прекъснат от приближаването на изтощения Мареше.
— Милорд Дух! — извика той.
— Какво има? — разтревожи се Раоден. — Нова атака?
Мареше поклати глава с объркан вид.
— Не. Нещо различно, милорд. Не сме съвсем сигурни. Май има нашествие.
— От кого?
Мареше се усмихна леко и сви рамене.
— Мислим, че е принцеса.
Раоден бе коленичил на покрива. Галадон беше до него. Бяха превърнали тази сграда в наблюдателен пункт на портите. Оттук се виждаше съвсем добре какво се случва на площада.
На стените на Елантрис се бе събрала тълпа. Портите бяха отворени. Този факт беше достатъчно изумителен. Обичайно хвърляха новите и бързаха да затворят, сякаш стражите се бояха.
Пред отворените врати имаше още по-разтърсваща гледка. В центъра на площада имаше голяма каруца, теглена от коне, а около нея се бяха струпали добре облечени мъже. Само един човек не изглеждаше притеснен — висока жена с дълга руса коса. Носеше кафява рокля, а на лакътя й бе превързана черна панделка. Едната й ръка галеше успокоително врата на изнервения кон. На лицето с остри черти имаше интелигентни очи, които разглеждаха мръсния площад с пресметливо изражение.
Раоден въздъхна.
— Виждал съм я само през сеон — промърмори той. — Не осъзнавах, че е толкова красива.