— Как се казваш? — попита тя, като внимаваше да запази неутрален тон. Човекът принадлежеше към една от бандите, които властваха в града и поробваха новодошлите, според информаторите на Аше.
Мъжът не отвърна веднага.
— Наричат ме Дух — каза той след известен размисъл.
Името му отиваше, подчертаваше, че сега е призрак на предишното си съществуване.
Наближиха голямата сграда, в която според Дух се намираше университетът на Елантрис. Сарене огледа наоколо критично. Сградата беше покрита със странната зелено-кафява слуз като всичко останало и въпреки предишното си величие сега беше само руина. Принцесата се поколеба, когато водачът им влезе в постройката. Според нея горният етаж имаше сериозно намерение на падне.
Тя се обърна към Еондел. Възрастният мъж потърка брадичката си замислено. После сви рамене и й кимна. Сякаш искаше да каже: „Щом стигнахме дотук…“.
Сарене заряза мислите за нестабилния таван и поведе групата от приятели и войници. За щастие не трябваше да навлизат навътре. В дъното на първата стая стояха няколко елантрисци, а тъмните им лице едва се различаваха на оскъдната светлина. Двама бяха стъпили върху останките на каменна маса и се извисяваха леко над останалите.
— Аанден? — попита Сарене.
— И Карата — отвърна втората фигура, явно жена, макар че плешивата глава и набръчканото лице не я отличаваха от останалите. — Какво искате от нас?
— Мислех, че двамата сте врагове — каза Сарене подозрително.
— Наскоро открихме ползата от съюза — обади се Аанден. Беше нисък мъж с предпазливи очи, а лицето му потръпваше като на гризач.
Надутото му излъчване бе точно според очакванията на Сарене.
— А онзи, когото наричат Шаор? — попита принцесата.
Карата се усмихна.
— Една от въпросните ползи.
— Мъртъв ли е?
Аанден кимна.
— Вече ние властваме в Елантрис, принцесо. Какво искате от нас?
Сарене не отговори веднага. Според плана си трябваше да настрои тримата водачи един срещу друг. Сега трябваше да представи нещата по друг начин пред този съюз.
— Искам да ви подкупя — каза тя направо.
Жената повдигна вежди с интерес, а мъжът изпуфтя.
— За какво са ни твоите подкупи, жено?
Сарене познаваше тази игра. Аанден се преструваше на незаинтересуван, човек, който няма досег със сериозната политика. Беше срещала много такива, докато служеше в дипломатическия корпус на баща си, и й бяха омръзнали.
— Вижте. Нека бъдем откровени. Очевидно не сте много добри в блъфирането, така че продължителните преговори ще са само загуба на време. Искам да дам храна на хората в Елантрис, а вие ще се противопоставите, защото смятате, че това ще отслаби властта ви. В момента сигурно се чудите как да наложите контрол над моите дарове.
Мъжът се размърда неловко и Сарене се усмихна.
— Затова ще ви подкупя. Какво искате, за да оставите хората да получат храната без проблеми?
Аанден примигна, очевидно не бе сигурен как да реагира. Но жената заговори твърдо.
— Имате ли писар да запишете исканията ни.
— Имам. — Сарене махна на Шуден да извади хартия и въглен.
Списъкът бе голям — по-обширен, отколкото очакваше, и включваше доста странни неща. Предполагаше, че ще поискат оръжия и дори злато.
Вместо това исканията на Карата започнаха с платове, различни семена, метални плоскости, дървесина, слама и завършиха с масло. Съобщението беше ясно. Властта в Елантрис не зависеше от силата и богатството, а от контрола над първичните ресурси.
Сарене се съгласи учтиво. Ако се занимаваше само с Аанден, щеше да подбие малко цената, но Карата беше твърда и непоклатима. От онези хора, които нямаха търпение за големи пазарлъци.
— Това ли е всичко? — попита Сарене, докато Шуден записваше последните неща.
— Като за първите няколко дни — отвърна Карата.
Сарене присви очи.
— Добре. Но искам да спазвате едно условие. Няма да забранявате на никого да идва на площада. Управлявайте колкото искате, но нека хората да страдат с пълни стомаси.
— Имате думата ми — потвърди Карата. — Няма да спирам никого.
Сарене кимна и даде знак, че срещата е приключила. Карата й даде водач, но този път не беше Дух. Той остана и се приближи към двамата главатари, докато Сарене излизаше от сградата.
— Добре ли се получи, милорд? — попита нетърпеливо Мареше.
— Перфектно — отвърна Раоден и проследи с доволен поглед излизащата принцеса.