Елантрисецът, когото наричаха Дух, се усмихна и пое кутията от вдървените й пръсти.
— Чудех се кога ще се усетите, че съм тук.
— От колко време…
— О, преди десетина минути. Пристигнах тъкмо като почнахте.
Дух остави кутията при останалите. Сарене го гледаше онемяла от каруцата. Явно бе объркала тъмните му ръце с тези на Шуден.
Някой прочисти гърлото си и тя осъзна, че Еондел чака за кутия. Побърза да му подаде една.
Зачуди се защо ли мъжът е дошъл. Твърдеше, че господарят му наредил да дойде и да наблюдава раздаването. Явно Аанден й вярваше толкова, колкото и тя на него.
Сарене подаде последните две кутии и скочи от каруцата. Стъпи на паветата под лош ъгъл и се подхлъзна в мръсотията. Започна да залита и изписка, размахала ръце.
Някой я сграбчи и я изправи.
— Внимавайте — предупреди Дух. — Ходенето в Елантрис изисква известен опит.
Сарене се отскубна от услужливата му прегръдка.
— Благодаря — прошепна тя, доста неподходящо за принцеса.
Дух повдигна вежди и се приближи към арелонските аристократи.
Сарене въздъхна и разтърка лакътя си, където я бе хванал. Докосването му бе странно нежно. Тя разтърси глава, за да прогони тази мисъл.
Вниманието й трябваше да се насочи към по-важни неща. Елантрисците не се приближаваха.
Бяха дошли още, някъде около петдесетина, но се спотайваха като птици по сенките. Имаше деца, но повечето бяха на неопределена възраст. Сбръчканата кожа ги караше да изглеждат като Роял. Никой не смееше да приближи до храната.
— Защо не идват? — попита Сарене объркано.
— Страх ги е — обясни Дух. — И са недоверчиви. Всичката тази храна им прилича на мираж, на илюзия, каквато сигурно ги е разочаровала множество пъти. — Той говореше нежно, дори със съчувствие. Не звучеше като деспотичен бандитски главатар.
Дух посегна и взе една ряпа от близката щайга. Вдигна я леко, сякаш самият той се съмняваше в реалността й. В очите му се четеше стръвен глад на човек, който не е ял като хората от седмици. Сарене осъзна, че той е гладен също като останалите въпреки високия му ранг. Но бе изчакал търпеливо да разтоварят десетки кутии с храна.
Дух вдигна ряпата и я захапа. Зеленчукът изхрущя в устата му и Сарене си представи лютивия възгорчив вкус. Но в очите му се четеше истинска наслада.
Явно неговото действие даде кураж на останалите, защото те тръгнаха напред. Градската стража се сепна и обгради Сарене и другите, насочвайки заплашително копия напред.
— Оставете пространство край кутиите — нареди Сарене.
Стражите се отдръпнаха, за да позволят на елантрисците да се приближават по няколко наведнъж. Принцесата и лордовете започнаха да раздават храна на опашката.
Дори Ейхан спря да се мръщи и започна да работи мълчаливо.
Сарене го видя как подава торба на едно момиченце с плешива глава и набръчкани устни. Детето се усмихна с неподправена невинност и се отдалечи. Ейхан скришом обърса сълза, преди да продължи.
„Получава се“, помисли Сарене с облекчение. Щом можеше да разчувства Ейхан, щеше да успее и с останалите от двора.
Забеляза, че Дух стои в края на тълпата. Подпираше замислено брадичката си и я изучаваше. Беше… разтревожен. Но защо? Защо трябваше да се тревожи? В този миг, докато гледаше очите му, Сарене осъзна истината. Той не беше слуга. Беше главатарят и по някаква причина искаше да го скрие от нея.
Затова Сарене постъпи както винаги, когато някой опитваше да скрие нещо от нея. Реши да открие какво е то.
— В него има нещо, Аше — каза тя пред двореца, докато празната каруца се отдалечаваше. Не можеше да повярва, че за цял следобед бяха раздали едва по три порции храна на човек. До утре на обяд щяха да са свършили, ако не и по-рано.
— В кого, милейди? — Аше наблюдаваше раздаването от върха на стената, застанал близо до Ядон. Разбира се, бе поискал да я придружи, но тя бе забранила. Сеонът беше основният й източник на информация за Елантрис и главатарите, затова не искаше да издава връзката между тях.
— Водачът — обясни Сарене и влезе през окичения с гоблени вход на двореца. Ядон си падаше твърде много по гоблените, поне за нейния вкус.
— Онзи Дух ли?
Сарене кимна.
— Преструва се, че следва заповедите на другите, но не е слуга. Аанден непрекъснато го гледаше, докато преговаряхме, сякаш търсеше одобрение. Възможно ли е да сме объркали имената на водачите?
— Възможно е, милейди — призна Аше. — Но елантрисците, с които говорих, бяха сигурни. Поне десетина пъти чух да споменават Карата, Аанден и Шаор. Никой не говореше за човек на име Дух.
— Приказвал ли си с тях в последно време?
— Бях насочил усилията си към стражите. — Аше изви настрани, защото един куриер притича край него. Хората имаха навика да пренебрегнат сеоните, което щеше да е обидно за човешки служител. Аше го приемаше без оплакване и дори не прекъсна диалога.