— Елантрисците не споделиха нищо, освен имената, милейди. За разлика от тях стражите имаха собствено мнение. По цял ден не правят нищо, само гледат града. Свързах наблюденията им със събраните имена и така изготвих доклада си.
Сарене спря и се облегна на една мраморна колона.
— Той крие нещо.
— Олеле — измърмори Аше. — Милейди, не мислите ли, че се престаравате? Решихте да се опълчите на гьорна, да освободите жените в двора от мъжко потисничество, да спасите икономиката на Арелон и да нахраните Елантрис. Може би трябва да оставите тайните на този мъж на мира.
— Прав си — кимна Сарене. — Твърде заета съм, за да се занимавам с Дух. Затова ти ще откриеш какво е намислил.
Аше въздъхна.
— Върни се в града — продължи Сарене. — Няма нужда да навлизаш навътре. Край портите се въртят достатъчно хора. Разпитай за Дух и за съюза между Аанден и Карата.
— Да, милейди.
— Чудя се дали не подценихме Елантрис.
— Не знам, милейди — каза Аше. — Това е много варварско място. Видях няколко зверства лично и последиците от предишни набези. Всички в града имат рани, а като чувам как стенат, явно много от тях са сериозни. Сигурно често се бият.
Сарене кимна отнесено. Не можеше да спре да мисли за Дух и как изобщо не приличаше на варварин. Той бе успокоил лордовете, бе разговарял с тях с лекота, сякаш не бе прокълнат, а те — хората, които са го затворили. Към края на следобеда почти бе взела да го харесва, макар да се притесняваше, че я разиграва.
Затова се държеше сдържано и дори студено с него, напомняйки си, че мнозина убийци и тирани изглеждаха приветливи, стига да го искаха.
Но сърцето й подсказваше, че този човек е искрен. Той криеше нещо, но наистина се опитваше да помогне на Елантрис. И по някаква причина бе загрижен за нейното мнение за него. Сарене тръгна към покоите си, опитвайки усилено да се убеди, че и тя не е загрижена какво той мисли за нея.
Хратен се потеше в кървавочервената си броня заради яркото слънце. Поне се утешаваше, че представлява впечатляваща гледка с блестящите доспехи, застанал на стената. Естествено, никой не гледаше към него. Хората бяха насочили вниманието си към теодската принцеса и раздаването на храна, което бе организирала.
Решението й да влезе в Елантрис бе шокирало града, а това, че кралят й бе позволил, още повече. Стените на Елантрис се напълниха отрано с народ. Търговци и благородници се тълпяха по протежението на парапета. Идваха с изражението на хора, дошли да гледат сворденски бой с акули. Навеждаха се напред за по-добра видимост, защото предполагаха, че ще се случи истинско нещастие. Според общото мнение диваците щяха да разкъсат принцесата мигновено, а след това да я изядат.
Хратен наблюдаваше с примирение спокойното приближаване на елантрисците, които отказваха да изядат поне един страж, камо ли принцесата. Демоните му не желаеха да влизат в ролята си и по лицата на тълпата се четеше разочарование.
Ходът на принцесата беше майсторски и покосяваше мита за дяволите му с бруталната коса, наречена истина. След като аристократите на Сарене бяха доказали куража си, влизайки в Елантрис, гордостта щеше да подтикне и други да го сторят. Омразата към елантрисците щеше да се изпари. Хората не можеха да се боят от създания, които съжаляваха.
След като стана очевидно, че днес няма да има изядени принцеси, хората загубиха интерес и започнаха да слизат надолу в стабилен, недоволен поток. Хратен повървя с тях до подножието на стълбите, след което се насочи към деретския храм в Кае. Скоро до него спря една карета. Познаваше аона на вратичката: Рий.
Херцогът очевидно не беше доволен.
— Предупредих те за жената. Сега хората няма да намразят Елантрис, а ако това не стане, няма да намразят и Шу-Корат.
Хратен махна с ръка.
— Усилията на момичето са без значение.
— Изобщо не съм убеден.
— Колко би могла да продължи така? — запита Хратен. — Няколко седмици, най-много месец? В момента действията й са новост, но скоро интересът ще отшуми. Съмнявам се, че мнозина благородници ще се присъединят в бъдеще, дори да продължи с храненията.
— Но щетата е нанесена — изтъкна Телрий.
— Едва ли — възрази Хратен. — Лорд Телрий, минаха само няколко седмици, откакто съм в Арелон. Да, жената ни причини малка спънка, но това е дреболия. И двамата знаем, че аристократите са непостоянна тълпа. Как мислиш, колко време ще им трябва да забравят посещенията в Елантрис?