Фьон зяпна разтревожено.
— Какво…
— Говори фьорденски, човече! — извика Хратен. — Нима десет години сред арелонските еретици са те покварили толкова, че да забравиш родния си език?
— Не, не, ваша милост — смънка Фьон, минавайки на фьорденски. — Но аз…
— Достатъчно — прекъсна го Хратен отново. — Нося заповеди лично от вирна. Изкарахте твърде дълго сред арелонската култура. Забравили сте святото си призвание и спирате прогреса на империята на Джадет. Тези хора нямат нужда от приятел, а от свещеник. Деретски свещеник. Като ви гледа човек как се мазните, ще реши, че сте корати. Ние сме тук не за да обичаме хората, а за да им помагаме. Трябва да заминете.
Фьон се подпря на една колона. Очите му бяха оцъклени, а крайниците лишени от сила.
— Но кой ще остане главен артет в храма, милорд? Другите жреци са твърде неопитни.
— Това са съдбовни времена, артет. Аз ще остана в Арелон, за да ръководя лично делата ни тук. Дано Джадет ми проводи успех.
Очакваше кабинет с по-добра гледка, но храмът, въпреки цялото му великолепие, нямаше втори етаж. За щастие градината беше добре поддържана и кабинетът, старата стая на Фьон, гледаше към подрязан плет и подредени цветни лехи.
След като изхвърли картините, предимно пасторални пейзажи, и множеството вещи на Фьон, стаята започна да добива достойната подредба, подходяща за един деретски гьорн. Трябваха й само няколко гоблена и може би един-два щита.
Хратен кимна и насочи вниманието си към свитъка на писалището. Заповедите му. Даже не смееше да ги пипне с недостойните си ръце. Беше ги изчел безброй пъти, бе запечатал физическата им форма и теологичното им значение в душата си.
— Милорд… ваша милост? — повика го тих глас на фьорденски.
Хратен вдигна поглед. Фьон влезе в помещението и се просна на колене, допирайки чело в пода. Гьорнът се усмихна, знаеше, че покорният артет не може да види лицето му. Може би все още имаше надежда за него.
— Говори — нареди Хратен.
— Съгреших, милорд. Не служих според плановете на нашия бог Джадет.
— Грехът ти е в твоята немарливост. Мързелът е унищожил повече нации от всяка армия и е погубил повече души дори от ереста на Елантрис.
— Да, милорд.
— Въпреки това трябва да заминете, артет — продължи Хратен.
Раменете на мъжа увиснаха леко.
— Нима няма надежда за мен, милорд?
— Това са арелонските глупости, а не фьорденската гордост. — Хратен посегна и хвана рамото му. — Стани, братко! — нареди той.
Фьон вдигна поглед с нова надежда.
— Умът ти може да се е покварил с арелонски мисли, но душата ти е още фьорденска. Ти си от избраниците на Джадет. Всеки има място за служба в империята му. Върни се в родината, иди в някой манастир, докато не си припомниш забравеното, и отново ще ти се даде шанс да служиш.
— Да, милорд.
Хратен го стисна по-силно.
— Трябва да разбереш нещо, преди да заминеш, артет. Пристигането ми е по-голяма благословия, отколкото си представяш. Ти не виждаш всички помисли на Джадет. Не смей да се колебаеш в неговите дела. — Той замълча, докато обмисляше следващото си действие. В крайна сметка реши, че този мъж все още има стойност. Хратен имаше уникалния шанс да премахне арелонската поквара в душата му с един удар. — Артет, погледни на масата. Прочети свитъка.
Фьон зърна лежащия на писалището документ. Хратен пусна рамото му, за да може да се приближи и да го прочете.
— Това е официалният печат на вирна! — възкликна Фьон, щом вдигна свитъка.
— Не само печата, артет. Това е и неговият подпис. Този документ е написан лично от негово светейшество. Това не е просто писмо, а свето писание.
Фьон се опули и пръстите му затрепериха.
— Лично от вирна? — Той осъзна най-сетне какво държат недостойните му ръце и пусна документа на писалището с тих писък. Очите му обаче не се отделяха от писмото. Той зачете трескаво като умиращ от глад човек, разкъсващ парче месо. Само малцина имаха възможност да прочетат нещо, написано лично от свещения император, пророка на Джадет.
Хратен му остави време да го прочете, после още веднъж и отново. Щом Фьон вдигна очи накрая, в тях се четеше разбиране и благодарност. Жрецът беше достатъчно интелигентен. Осъзнаваше какво щеше да се иска от него, ако бе останал начело на храма в Кае.
— Благодаря — измърмори Фьон.
Хратен кимна благосклонно.
— Можеше ли да го направиш? Можеше ли да изпълниш заповедта на вирн?
Фьон поклати глава, стрелкайки с очи пергамента.
— Не, ваша милост. Нямаше да мога… Дори нямаше да оцелея с подобно нещо на съвестта си. Не ви завиждам, милорд. Вече не.
— Върни се във Фьорден с благословията ми, братко. — Хратен взе малък плик от писалището. — Дай го на тамошните жреци. Това е писмо от мен, с което нареждам да приемат преназначението ти с полагащата се почит за един служител на Джадет. Те ще те изпратят в манастир. Може би някой ден отново ще ти поверят храм. Някъде в рамките на Фьорден.