Без да иска, беше разчистил пътя в полза на арелонския жрец.
Хратен седна на бюрото си, обезпокоен от това разкритие. Нищо чудно, че не можеше да намери нов главен артет. Тези, които бяха останали, познаваха Дилаф добре. Или се страхуваха да приемат поста, или бяха подкупени, за да не се пречкат.
И все пак бе невъзможно да е обсебил чак всички.
Трябваше да продължи да търси. Все някога един от жреците щеше да приеме поста.
Въпреки това се притесняваше от изненадващата ефективност на Дилаф. Артетът го държеше здраво с две неща. Първо, имаше власт над някои от най-влиятелните му поддръжници заради одивските клетви. Второ, неофициалната му власт над храма ставаше все по-силна. Поради липсата на главен артет и заетостта на Хратен в срещи с аристократи Дилаф си присвояваше всекидневния контрол над деретската църква в Арелон.
Отгоре на всичко имаше по-тревожен проблем. Нещо, по-обезоръжаващо от усилията на Сарене и интригите на Дилаф, срещу което Хратен не искаше да се изправи. Знаеше, че срещу тях двамата може да излезе победител.
Но собствените му колебания бяха нещо друго. Бръкна в чекмеджето и извади малка книжка. Помнеше как я бе прибрал, както всеки път при безбройните премествания. Не я бе отварял от години, но имаше толкова малко вещи, че никога не му се бе налагало да я зареже. Прелисти няколко пожълтели страници, докато открие каквото търсеше.
„Открих насока. Преди живеех, но не знаех защо. Сега имам цел. Тя прославя всичките ми действия. Сега служа на империята на Бог Джадет и службата ми е пряко свързана с Него. Важен съм.“
Деретските жреци бяха обучени да записват духовните си изживявания, но Хратен никога не бе особено съвестен в тази насока. Имаше само няколко записки, включително и тази, направена едва няколко седмици, след като бе станал жрец. Точно преди да влезе в манастира Дакор.
„Какво стана с вярата ти, Хратен?“ Въпросът на Омин продължаваше да го терзае. Гласът на коратския свещеник продължаваше да шепне в главата му, настояваше да разбере смисъла на проповедите му. Дали Хратен бе станал циничен в дейността си просто заради безкрайното повторение? Дали проповядването се бе превърнало в логическо предизвикателство, вместо в духовна задача? Донякъде бе така. Наслаждаваше се на планирането, конфронтацията и мисленето, което изискваше покръстването на цял народ от еретици. Въпреки че Дилаф го разсейваше, все още намираше тръпка в предизвикателството на Арелон.
Но какво бе станало с младия Хратен? С вярата и немислимата страст, които бе изпитвал някога? Почти не го помнеше. Тази част от живота му бе минала бързо, а вярата се бе трансформирала от изгарящ пламък в приятна топлина.
Защо се опитваше да успее в Арелон? Заради известността ли? Човекът, който покръстеше Арелон, щеше да бъде запомнен в аналите на деретската църква. Дали беше от желанието да се подчинява? Все пак имаше директна заповед от вирна. Може би наистина вярваше, че смяната на вярата ще помогне на тези хора? Беше решен да успее в Арелон, без да се стига до кръвопролития като тези, които бе причинил в Дуладел. Дали наистина се опитваше да спаси живота на хората? Или знаеше, че спокойното завоевание е по-трудно и съответно, по-голямо предизвикателство? Нямаше яснота в сърцето му — то беше като стая, пълна с дим.
Дилаф бавно увеличаваше властта си. Това само по себе си не бе по-страшно от колебанията на Хратен. Може би Дилаф бе прав в опитите си да го измести? Може би Арелон щеше да е по-добре с Дилаф начело? Той нямаше да се тревожи за последствията от кървава революция, защото бе убеден, че хората ще са по-добре с Шу-Дерет, дори покръстването им да изисква клане.
Дилаф имаше вяра. Вярваше в това, което правеше. А какво имаше Хратен? Вече не беше съвсем сигурен.
— Май тя има повече нужда от храна, отколкото ние — каза Раоден, докато гледаше скептично кльощавата Торена. Дъщерята на Ейхан беше прибрала кестенявата си коса с шал и носеше проста синя рокля. Сигурно я беше заела от някоя прислужница, като се имаше предвид колко екстравагантен бе гардеробът на арелонските аристократки.
— Дръж се добре с нея — нареди Сарене и му подаде кутия от каруцата. — Тя е единствената жена, която събра смелост да дойде, и то само защото помолих Шуден да я покани. Ако уплашиш момичето, никоя от останалите няма да припари тук.
— Да, ваше височество — леко се поклони Раоден. Неколкодневното раздаване на храна бе смекчило омразата й, но тя си оставаше студена. Отговаряше на коментарите му и дори завързваше разговор, но не позволяваше да се сприятелят.
Тази седмица бе невъобразимо изнервяща за Раоден. Беше прекарал времето си в Елантрис да свиква с неговите странности. Тази седмица бе принуден отново да се сблъска с познатото. В някаква степен беше по-тежко. Можеше да приеме Елантрис като източник на болка. Да види приятелите си по същия начин, беше съвсем различно.