Дори сега Шуден стоеше до момичето Торена, държеше я за лакътя и я окуражаваше да се приближи към опашката за храна. Той беше един от най-близките му приятели. Двамата с часове бяха обсъждали обществените проблеми на Арелон. Сега Шуден почти не го забелязваше. Същото се отнасяше за Еондел, Кайн, Роял и дори Лукел. Те бяха другари на красивия принц Раоден, но не и на прокълнатото същество, наречено Дух.
Въпреки това Раоден не изпитваше горчивина. Не можеше да им се сърди, че не го разпознават. Вече и сам не се познаваше с набръчканата кожа и изпосталялото тяло. Дори гласът му беше различен. Донякъде от потайността го болеше повече, отколкото от невежеството на приятелите му. Не можеше да им се разкрие, защото тази новина щеше да унищожи Арелон. Знаеше, че популярността му далеч надхвърля тази на баща му. Някои хора щяха да го последват, без значение, че беше елантрисец. Гражданската война нямаше да помогне на никого и накрая Раоден сигурно щеше да изгуби главата си.
Не, определено трябваше да остане скрит. Приятелите му само щяха да изпитат объркване и болка, ако научат какво го е сполетяло. Но прикриването на самоличността му изискваше внимание. Лицето и гласът му бяха променени, но маниерите си оставаха същите. Нарочно се опитваше да страни от тези, които го познаваха твърде добре. Държеше се весело и приятелски, но не твърде открито.
Това бе една от причините да се върти около Сарене. Тя не го беше виждала и край нея нямаше нужда да се преструва. Донякъде това бе нещо като тест. Любопитно му беше да види как щяха да се разбират като съпруг и съпруга, без да се съобразява с политическата необходимост на брака им.
Явно първоначалното му мнение за нея беше правилно. Харесваше я. Сарене потвърждаваше написаното в писмата. Не приличаше на жените, край които бе израснал в арелонския двор. Беше силна и решителна. Не навеждаше очи, когато я заговореше мъж, без значение каква бе титлата му. Даваше заповеди с естествена лекота и не се преструваше на слаба, за да предизвика мъжкото внимание.
И лордовете я следваха. Еондел, Шуден и дори херцог Роял се вслушваха в преценката й и се подчиняваха на заповедите, сякаш беше крал. При това го правеха без горчивина в очите. Тя им нареждаше учтиво и те се подчиняваха с желание. Раоден можеше само да се усмихва изумено. На него му трябваха години, за да спечели доверието на тези мъже. Тя бе успяла само за няколко седмици.
Беше впечатляваща във всичко — интелигентна, красива и силна. Само трябваше да я убеди да не го мрази.
Раоден въздъхна и продължи да работи. С изключение на Шуден всички от присъстващите благородници бяха нови. Повечето бяха незначителни аристократи, но имаше и няколко важни фигури. Херцог Телрий например, който стоеше отстрани и наблюдаваше мързеливо разтоварването. Не участваше лично, но бе довел прислужник да го замести. Явно херцогът избягваше всякакви усилия.
Раоден поклати глава. Никога не го бе харесвал. Веднъж бе опитал да го привлече в опозицията на краля. Телрий бе попитал с прозявка колко ще му бъде платено и се бе засмял, когато Раоден се отдалечи възмутено.
Така и не можеше да реши дали Телрий наистина беше прекомерно алчен, или просто се забавляваше, очаквайки реакцията му.
Раоден изгледа останалите аристократи. Както винаги новодошлите се бяха скупчили нервно около каруцата, която разтоварваха. Беше негов ред. Той се приближи усмихнато, представи се и стисна няколко ръце, предимно без желанието на собствениците им. След няколко минути напрежението взе да се стопява. Хората виждаха, че поне един елантрисец не се готви да ги изяде, а и никой от предишните посетители не бе повален от шаод, така че нямаше защо да се страхуват от заразяване.
Постепенно се отпуснаха и се поддадоха на очарованието му.
Аклиматизирането на аристократите бе задача, с която се бе натоварил доброволно. Още на втория ден бе станало очевидно, че Сарене не разполага с голямо влияние извън бившия му кръг. Ако Раоден не се бе намесил, вероятно втората група още щеше да стои стреснато около каруцата. Сарене не му беше благодарила за усилията, но кимна признателно. След това прие Раоден да присъства на всяка следваща доставка.
За него беше странно да участва в събитие, което пряко унищожаваше всичко, което се стремеше да постигне в Елантрис. Но освен ако не създадеше сериозен инцидент, нямаше как да спре Сарене. От друга страна, Карата и Мареше получаваха важни стоки за своето „съдействие“. Щеше да им се наложи да изграждат много неща отново след изпитанието на Сарене, но забавянето си струваше. Стига да оцелееше дотогава.