Тази мисъл внезапно му припомни за болките. Както винаги бяха с него и подкопаваха решителността му. Вече не можеше да ги преброи, но всяка носеше чувството за агония. Сякаш неговата болка набъбваше по-бързо, отколкото при останалите. Одраскването на ръката му изглеждаше като рана от рамото до пръстите, а болката от отдавна натъртения палец стигаше чак до коляното. Като че ли беше в Елантрис от година, а не само от месец.
Може би болката не ставаше по-силна. Може би просто той бе по-слаб от останалите. Във всеки случай нямаше да издържи още дълго. Щеше да дойде ден, след месец или два, когато нямаше да се отърси от болката и щяха да го сложат в залата на падналите. Тогава щеше да се отдаде изцяло на ревнивата агония.
Той изтика тези мисли назад и се съсредоточи върху раздаването на храна. Опитваше да се разсее с работата и това помагаше донякъде. Но болката още дебнеше в него като звяр в сенките с гладни червени очи.
Всеки елантрисец получаваше малка торба с разнообразна готова храна. Днешната порция беше като предишните, но изненадващо, Сарене бе намерила отнякъде джиндоски кисели пъпеши. Червените плодове бяха с размера на юмрук и блестяха в щайгата си, въпреки че още не им беше сезонът. Раоден пускаше по един плод във всяка торба, заедно с варена царевица, няколко вида зеленчуци и малко хлебче. Елантрисците приемаха храната с благодарност и алчност. Повечето се дърпаха от каруцата веднага, за да ядат в усамотение. Все още не можеха да повярват, че никой няма да им отнеме храната.
В един момент пред него се появи познато лице. Галадон носеше парцаливата си одежда, както и прокъсано наметало от събраните платове. Дуладелецът му подаде торбата си и Раоден я подмени сръчно с друга, която съдържаше петкратно по-голяма дажба. Беше толкова пълна, че трудно я вдигаше със слабата си елантриска ръка. Галадон я взе и я прикри с наметалото си от случайните наблюдатели. След това побърза да се стопи в тълпата.
Сейолин, Мареше и Карата също щяха да минат и да получат подобни торби. Те складираха по-трайната храна, а останалото раздаваха на хоедите. Някои от падналите реагираха на храната и Раоден се надяваше, че ако ядат редовно, може би ще възвърнат разсъдъка си.
Засега обаче не се получаваше.
Вратата издумтя, когато се затвори. Звукът напомни на Раоден за първия му ден в Елантрис. По това време болката му беше само емоционална и сравнително слаба. Ако беше осъзнал в какво се забърква, вероятно щеше да се свие да легне при хоедите още тогава.
Той обърна гръб на портата. Мареше и Галадон стояха в центъра на площада и гледаха сандъците, които Сарене бе оставила, за да изпълни последните искания на Карата.
— Моля ви, кажете ми, че сте измислили как да ги пренесем — обърна се Раоден към приятелите си. Последните няколко пъти пренасяха сандъците един по един до Нови Елантрис, а отслабените им мускули се бунтуваха от това усилие.
— Разбира се — изсумтя Мареше. — Поне би трябвало да работи.
Дребният мъж измъкна голям лист ламарина от близката купчина боклуци. Четирите страни бяха леко извити, а отпред имаше три въжета.
— Шейна? — предположи Галадон.
— Дъното е намазано със слуз — обясни Мареше. — Не можах да намеря здрави колела в Елантрис. Но би трябвало да проработи, улиците са покрити със слуз, която ще намали триенето.
Галадон изръмжа и преглътна хапливия си коментар. Колкото и неугледно да изглеждаше шейната, определено щеше да им спести време — иначе щяха да сноват десетина пъти между площада и църквата.
Всъщност шейната се плъзгаше доста прилично. Поне докато слузта не се изтърка и улиците не станаха твърде тесни и задръстени с останки. Стана още по-трудно да я влачат по изчистените улици на Нови Елантрис. Въпреки това дори Галадон трябваше да признае, че си спестиха доста време.
— Най-накрая да измислиш нещо полезно — изръмжа дуладелецът, когато стигнаха пред храма.
Мареше изсумтя пренебрежително, но Раоден виждаше задоволството в очите му.
Галадон упорито отказваше да признае гениалността на дребосъка. Дуладелецът все мърмореше, че не е нужно да раздуват повече егото на Мареше, макар Раоден да смяташе, че това е невъзможно.
— Да видим какво ни е пратила принцесата този път — усмихна се принцът и отвори първия сандък.
— Внимавай за змии — предупреди го Галадон.
Раоден се засмя и остави капака на улицата. Вътре имаше няколко топа плат, боядисан в отвратително яркооранжево.
Галадон се намръщи.