— Суле, това е най-гнусният цвят, който съм виждал през живота си.
— Съгласен съм — отвърна Раоден с усмивка.
— Не си много разочарован.
— А, дълбоко съм погнусен, но ме забавлява изобретателността й да ни дразни.
Галадон изръмжа и посегна към втория сандък, докато Раоден опипваше плата. Дуладелецът беше прав: цветът наистина бе крайно кичозен. Размяната на искания и стоки между Сарене и „главатарите“ се бе превърнала в игра. Мереше и Карата прекарваха часове в съчиняване на искания, но Сарене винаги намираше начин да ги обърне срещу тях.
— О, това наистина ще ти хареса — възкликна Галадон, като надникна в следващия сандък.
— Какво?
— Нашата стомана — обясни дуладелецът. Предишния път бяха поискали двайсет листа валцувана стомана, Сарене им бе изпратила двайсет тенекии, които бяха толкова тънки, че сигурно щяха да отлетят, ако духнеше по-силен вятър. Този път си бяха поискали стомана с определено тегло.
Галадон бръкна и извади шепа пирони. Огънати пирони.
— Сигурно са хиляди.
Раоден се засмя.
— Е, сигурен съм, че все ще им намерим някакво приложение.
За щастие ковачът Еоник бе един от хората, които бяха останали с Раоден.
Галадон пусна пироните обратно и повдигна скептично рамене. Останалите стоки не бяха толкова зле. Храната беше престояла, но ставаше за ядене. Маслото гореше, макар и с отвратителна миризма. Раоден се чудеше откъде го е изнамерила принцесата. Ножовете бяха остри, но без дръжки.
— Поне не се е досетила защо искаме дървени сандъци — каза Раоден и ги огледа. Зърното беше с добро качество, а дъските от сандъците щяха да намерят най-различни приложения.
— Няма да се учудя, ако другия път ни прати неошкурени, за да ни се забият трески в ръцете — промърмори Галадон и извади оплетеното въже, дивейки се къде му е краят. — Суле, ако съдбата ти е била да живееш с тази жена, тогава Доми ти е оказал милост, като те е пратил тук.
— Не е толкова лоша — защити я Раоден и застана до Мареше, който започна да записва инвентара.
— Според мен е странно, милорд — каза занаятчията. — Защо си дава толкова труд само да ни ядосва? Не се ли бои, че ще развалим сделката?
— Навярно подозира с колко малко власт разполагаме в действителност. — Раоден поклати глава. — Изпълнява исканията ни, за да не наруши обещанието си, но не изпитва желание да ни помогне. Знае, че не можем да спрем хората да приемат храната й.
Мареше кимна и се върна към списъка.
— Хайде, Галадон — подвикна принцът и взе храната за хоедите. — Да намерим Карата.
Нови Елантрис изглеждаше пуст. Преди пристигането на Сарене тук се бяха събрали към сто души. Сега бяха около двайсет, без да се броят децата и хоедите. Повечето от останалите бяха „спасените“ от Раоден, като Мареше и Сейолин. Те не познаваха друг живот, освен в Нови Елантрис, и не искаха да го зарежат. Другите, които се бяха присламчили по-късно, не се чувстваха свързани с каузата на Раоден. Те напуснаха веднага щом Сарене им предложи по-лесен живот. Повечето се мотаеха из улиците около площада и чакаха следващата доставка.
— Тъжно. Коло? — подхвърли Галадон, взрян в чистите, но празни къщи.
— Да — кимна Раоден. — Получи се, макар и само за седмица.
— Пак ще се получи, суле — успокои го Галадон.
— Толкова се мъчихме да им помогнем да станат отново хора, а те зарязаха всичко. И сега само чакат с отворена уста. Чудя се дали Сарене ще осъзнае, че трите й яденета свършват за няколко минути. Принцесата се мъчи да победи глада, но хората изяждат храната толкова бързо, че после им е лошо за няколко часа, а след това гладуват цял ден. Елантриското тяло не работи като нормалното.
— Сам го каза, суле — посочи Галадон. — Гладът е психологически. Телата ни не се нуждаят от храна, дор ни поддържа.
Раоден кимна.
— Е, поне не се пръскат от преяждане. — В началото се боеше, че може и това да се случи.
За щастие щом стомахът се напълнеше, храносмилателната система заработваше отново. Подобно на мускулите, тя все още реагираше на стимули.
Продължиха да вървят и видяха Кахар да търка една стена с четка, която му бяха осигурили при последната доставка. Лицето му беше спокойно и безгрижно. Сякаш не забелязваше, че помощниците му са изчезнали. Той вдигна поглед и огледа Раоден и Галадон критично.
— Милорд, защо не сте се преоблекли? — попита укорно.
Раоден погледна елантриските си парцали.
— Нямах време, Кахар.
— След целия труд на господарката Мааре да ви ушие подходящ костюм, милорд?
— Добре, де — усмихна се виновно Раоден. — Виждал ли си Карата?
— Тя е в залата на падналите, милорд, при хоедите.
Раоден и Галадон послушаха съвета на стария чистач и се преоблякоха, преди да отидат при Карата. Принцът мигновено се почувства по-добре.