Беше забравил какво е да сложиш нови и чисти дрехи, които да не миришат и да не са омазани със слуз. Разбира се, имаше какво да се желае откъм колорит, защото Сарене се бе постарала сериозно.
Раоден се огледа в една полирана метална плоскост. Ризата му беше жълта на сини райета, панталоните яркочервени, а сакото бе в отровнозеленикав цвят. Като цяло приличаше на изгубена тропическа птица.
Единственото му утешение бе, че Галадон беше още по-зле.
Едрият тъмнокож дуладелец изглеждаше много нещастен в розово и светлозелено.
— Не гледай толкова тъжно, Галадон — засмя се принцът. — Нали дуладелците уж си падали по шарени дрехи?
— Това се отнася за аристокрацията — гражданите и републиканците. Аз съм фермер; розовото не е особено подходящо за мен. Коло? — Той погледна Раоден с присвити очи. — Ако кажеш, че приличам на плод катари, ще съблека туниката и ще те удуша с нея.
Принцът се засмя.
— Някой ден ще намеря учителя, който ми каза, че дуладелците били спокойни хора, и ще го накарам да изкара цяла седмица в една стая с теб, приятелю.
Галадон изръмжа и не отговори.
— Хайде — махна му Раоден и излезе от задната стая на храма.
Откриха Карата пред залата с игла и конец в ръка. Сейолин стоеше до нея, запретнал ризата си да оголи продълговатата рана на ръката си. Нямаше кръв, но плътта бе тъмна и хлъзгава. Карата я зашиваше с равномерни бодове.
— Сейолин! — възкликна Раоден. — Какво стана?
Войникът се засрами. Сякаш не го болеше, макар че нормалните хора щяха да припаднат от силна болка и от загуба на кръв.
— Подхлъзнах се, милорд, и един от тях ме докопа.
Раоден огледа раната намръщено. Хората на Сейолин не се бяха разбягали като другите. Те бяха дисциплинирани и не си и помисляха да зарежат новите си отговорности. Но поначало не бяха много и едва успяваха да опазят улиците, водещи от площада към територията на Шаор. Всеки ден, докато останалите елантрисци се угощаваха с храната на Сарене, войниците на Сейолин водеха люта битка, за да отблъскват озверелите диваци от площада. Понякога воят им се чуваше от далечно разстояние.
— Съжалявам, Сейолин — каза Раоден.
— Няма нищо, милорд — отвърна храбро войникът. За жалост тази рана бе на ръката, с която държеше меча.
— Милорд… — започна той и извърна поглед.
— Какво има?
— Днес загубихме още един човек. Едва ги отблъснахме. Сега, след като съм ранен, ще стане още по-трудно, милорд. Бойците ми са смели и добре екипирани, но няма да издържат още дълго.
Раоден кимна.
— Ще измисля нещо. — Мъжът му изглеждаше разколебан и той почувства вина. — Сейолин, как получи такава рана? Досега хората на Шаор носеха само тояги и камъни.
— Променят се, милорд — отвърна войникът. — Вече неколцина имат мечове, а и щом повалят някого от нашите, вземат му оръжието.
Раоден повдигна вежди изненадано.
— Наистина ли?
— Да, милорд. Това важно ли е?
— Много. Означава, че хората на Шаор не са толкова диви, колкото изглеждат. Достатъчно умни са, щом се адаптират. Явно поне част от лудостта им е преструвка.
— Долокен е преструвка — изсумтя Галадон.
— Е, не чак преструвка — съгласи се Раоден. — Държат се така, защото им е по-лесно да се справят с болката. Но ако им дадем друга възможност, може и да я приемат.
— Можем да ги пуснем на площада, милорд — предложи колебливо Сейолин и изстена леко, когато Карата приключи с последния шев. Жената си разбираше от работата. Бе срещнала съпруга си, докато служеше като лечителка в един наемнически отряд.
— Не — отвърна Раоден. — Дори да не убият някого от благородниците, градската стража ще ги изколи.
— Да не би да е зле, суле? — попита Галадон със зъл блясък в очите.
— Определено ще е — натърти Раоден. — Според мен Сарене има някакъв замисъл, щом провежда изпитанието си тук. Води различни благородници всеки ден, сякаш иска те да свикнат с Елантрис.
— И каква полза? — вметна Карата, докато прибираше шивашките пособия.
— Не знам — сви рамене принцът. — Но за нея е важно. Ако хората на Шаор атакуват, ще унищожат постигнатото от принцесата. Опитах да я предупредя, че не всички в Елантрис са толкова кротки, но не мисля, че ми повярва. Ще се наложи да отблъскваме хората на Шаор, докато Сарене не приключи.
— И колко ще продължи? — попита Галадон.
— Само Доми знае — поклати глава Раоден. — Не желае да ми каже. Става подозрителна всеки път, като се опитам да измъкна информация.
Галадон хвърли поглед към ранената ръка на Сейолин.
— Суле, по-добре я накарай да приключи скоро или поне я подготви да се сблъска с няколко десетки обезумели диваци. Коло?