— Не съм сигурен, че те разбирам, суле — отвърна колебливо Галадон.
Раоден не го слушаше.
— Затова телата ни не се лекуват. Все едно времето е спряло. Замръзнали сме като риба в буца лед. Болката не се маха, защото телата ни не отчитат, че минава време. Те са заседнали и чакат довършването на трансформацията. Косата пада и не никне нова да я замени. Кожата става на петна, когато шаод започва, и остава дотам.
— Според мен си фантазираш, суле — каза Галадон.
— Може — съгласи се Раоден. — Но съм убеден, че е вярно. Нещо блокира дор. Усещам го при аоните. Енергията се опитва да излезе, но нещо й пречи. Сякаш рисунките са объркани.
Той се вгледа в приятеля си.
— Не сме мъртви, Галадон. Нито прокълнати. Просто сме недовършени.
— Страхотно, суле. Сега само трябва да разбереш защо.
Раоден кимна. Бяха разбрали още нещо, но истинската мистерия, причината за рухването на Елантрис, още им убягваше.
Дуладелецът отново се обърна към растенията си.
— Радвам се, че книгата ти е от помощ.
Раоден наклони глава.
— Галадон, чакай малко.
Дуладелецът се завъртя с въпросителен поглед.
— Ти всъщност не се интересуваше от проучванията ми, нали? Просто искаше да знаеш дали книгата е била полезна.
— Защо да ме е грижа? — сви рамене Галадон.
— Не знам — каза Раоден. — Но пък държиш в тайна кабинета си. Не го показваш на никого, дори сам не ходиш там. Какво му е толкова страшното на това място и на книгите?
— Нищо — смотолеви дуладелецът. — Просто не искам да се похабят.
— Как изобщо го намери — продължи Раоден и се облегна на прозореца. — Каза, че си в Елантрис от няколко месеца, но май познаваш всяка уличка. Заведе ме право в банката на Шаор, а пазарът не е място, което си проучил случайно.
Дуладелецът започна да се чувства неудобно.
— Човек не може ли да скрие нищо от теб, Раоден? — измърмори той накрая. — Трябва ли да изкопчваш всичко?
Принцът се сепна от внезапното напрежение на приятеля си.
— Съжалявам — заекна той, осъзнал, че думите му звучат обвинително. Галадон го подкрепяше от самото му пристигане. Засрами се и понечи да остави дуладелеца сам.
— Баща ми беше елантрисец — каза тихо Галадон.
Раоден се закова на място и погледна към него. Едрият дуладелец бе седнал на прясно напоената пръст и гледаше малкото стъбло царевица пред себе си.
— Живях с него, докато не станах достатъчно голям, за да се махна. Винаги съм мислел, че е лошо за един дуладелец да живее в Арелон, далеч от дома и семейството си. Сигурно затова дор реши да ми прати същото проклятие.
— Всички твърдяха, че Елантрис е най-благословеният град, но баща ми не беше щастлив тук. Явно дори в рая има хора, които не се вписват. Той беше учен, онзи кабинет е негов. Въпреки това никога не спираше да мисли за Дуладел. Изучаваше земеделие и агрономство, макар да бяха безполезни в Елантрис. Защо да се трудиш, когато можеш да превърнеш и боклука в храна?
Галадон въздъхна и стри малко пръст между пръстите си. Потърка ги за момент и остави песъчинките да паднат на земята.
— Искаше му се да бе изучавал лечителство, когато една сутрин откри, че майка ми умира. Някои болести се развиваха толкова бързо, че дори в Елантрис не можеха да бъдат спрени. Баща ми беше единственият депресиран елантрисец, когото съм виждал. Тогава окончателно разбрах, че не са богове, защото божествата не могат да изпитват подобна мъка. Не можеше да се върне у дома. Елантрисците и тогава бяха толкова недолюбвани, колкото и сега, без значение колко красиви бяха. Хората не искат да живеят с нещо по-могъщо. Те не търпят такива очевидни знаци за собствената си незначителност.
— Поне беше доволен, когато се върнах в Дуладел. Заръча ми да стана фермер. Оставих го тъжен, самотен бог в божествен град, желаещ единствено свободата да е отново нормален човек. Умря около година след като се махнах. Знаеш ли, че елантрисците могат да умрат от нещо толкова просто като инфаркт? Те живеят по-дълго от нормалните хора, но все пак умират. Особено ако го искат.
— Баща ми знаеше признаците на сърдечното заболяване. Можеше да се излекува, но предпочете да остане в кабинета си и да изчезне. Като тези аони, които рисуваш толкова продължително.
— Значи мразиш Елантрис? — попита Раоден и се приближи до приятеля си. Седна до него и загледа младото растение.
— Да го мразя? Не. Аз не мразя. Това не е присъщо на дуладелците. Разбира се, израстването в Елантрис край огорчен баща не ме прави добър дуладелец. Виждаш, че не приемам нещата с леко сърце като сънародниците ми. Виждам поквара във всичко. Тя е като слузта в Елантрис. Останалите ме отбягваха заради характера ми и бях почти доволен, когато се случи шаод. Не можах да свикна с Дуладел, колкото и да харесвах земеделието. Заслужавам този град и той ме заслужава. Коло?