Раоден не беше сигурен как да отговори.
— Предполагам, че трябва да кажа нещо оптимистично.
Галадон се усмихна леко.
— Твърдо не. Оптимистите не разбират, че потиснатият човек няма нужда да се опитват да го развеселяват. От това ни се повдига.
— Тогава нека ти кажа нещо вярно, приятелю — отвърна Раоден. — Ценя те. Не знам дали се вписваш тук. Съмнявам се, че някой от нас успява. Но ценя твоята помощ. Ако Нови Елантрис успее, то ще е защото си бил до мен и си ми попречил да се хвърля от някоя сграда.
Галадон си пое дълбоко дъх. Лицето му не беше весело, но си личеше, че е благодарен. Той кимна леко, после стана и подаде ръка на принца.
Раоден се въртеше неспокойно в постелята си. Нямаше легло, просто струпани на купчина одеяла в задната стая на храма. Но не неудобството не му даваше да мигне. Беше друго — нещо човъркаше съзнанието му. Пропускаше нещо важно. Вече го бе засякъл и подсъзнанието му го ръчкаше да направи връзката.
Но какво точно? Каква подсказка го тормозеше? След дискусията с Галадон бе продължил да се упражнява в рисуването на аони. След това бе направил кратка обиколка на града. Всичко беше спокойно. Хората на Шаор бяха спрели да нападат Нови Елантрис и се бяха насочили към по-обещаващите посещения на Сарене.
Реши, че сигурно е свързано с разговора му с Галадон. Нещо за аоните или за бащата на дуладелеца. Какво ли е било в Елантрис по онова време? Възможно ли е човекът наистина да е бил депресиран насред всичките чудесии? Кой би разменил чудодейните си способности за фермерски живот? Сигурно е било красиво тогава, толкова красиво.
— Милостиви Доми! — изкрещя Раоден и изрита одеялата.
Мареше и Сейолин, които спяха пред вратата му, нахлуха в стаята след миг. Галадон и Карата ги последваха.
Раоден беше замръзнал с изумен поглед.
— Суле? — повика го успокояващо Галадон.
Раоден стана и излезе от стаята. Смаяният му антураж го последва.
Принцът запали фенер почти без да спира и не обърна внимание на гадната миризма на маслото на Сарене. Закрачи в нощта право към залата на падналите.
Мъжът лежеше там и си мърмореше както правеха мнозина от хоедите. Беше дребен и набръчкан, а кожата му бе така нагъната, че изглеждаше на хиляда години. Гласът му шепнеше тихата мантра.
— Красиво. Преди беше толкова красиво…
Подсказката не беше от разговора с Галадон. Беше я засякъл, когато занесе храна на хоедите. Раоден бе чувал човека поне десетина пъти, но досега не бе обръщал внимание.
Той хвана мъжа за раменете.
— Какво е било красиво?
— Красиво… — измърмори мъжът.
— Старче — замоли го Раоден. — Ако в тялото ти е останало късче от душата или дори най-бледата мисъл, моля те, кажи ми. За какво говориш?
— Преди беше толкова красиво… — продължаваше мъжът и се взираше в нищото.
Раоден вдигна ръка и започна да рисува пред лицето му. Едва завърши аона Рао, когато мъжът посегна и докосна центъра на символа.
— Ние бяхме толкова красиви — прошепна човекът. — Косата ми блестеше, кожата сияеше. Пръстите ми рисуваха аони. Беше толкова красиво…
Зад Раоден се разнесоха изненадани възклицания.
— Тоест през цялото време… — промълви Карата и се приближи.
— Десет години — изтъкна Раоден, който продължаваше да поддържа крехкото тяло на стареца. — Този човек е бил елантрисец преди реод.
— Невъзможно — не повярва Мареше. — Това е твърде дълго.
— А къде другаде да отидат? — попита Раоден. — Знаем, че някои елантрисци са оцелели след падането на града. Били са заключени в Елантрис. Някои може да са загинали, други да са избягали, но повечето са още тук. Превърнали са се в хоеди, загубили разсъдък и сила след толкова години… лежат забравени по улиците.
— Десет години — прошепна Галадон. — Десет години в агония.
Раоден се взря в очите на стареца. Бяха заобиколени от бръчки и гледаха отнесено, сякаш бе замаян от удар по главата. Тайните на аондор бяха в разума на този човек.
Пръстите му стиснаха ръката на Раоден почти недоловимо, а цялото му тяло се изпъна от напрежението. Пълните му с мъка очи най-сетне се фокусираха и той просъска мъчително три думи.
— Заведи… ме… навън.
— Къде? — обърка се Раоден. — Извън града ли?
— Езерото.
— Не знам за какво говориш, старче — прошепна принцът.
Очите на мъжа се плъзнаха към вратата.
— Карата, вземи светлината — нареди Раоден и повдигна стареца. — Галадон, ела с нас. Сейолин, Мареше, останете тук. Не искам останалите да разбират, че излизаме.