— Но… — понечи да възрази Сейолин, но бързо млъкна. Разбираше, че това е заповед.
Имаше пълнолуние и почти нямаше нужда от фенер. Раоден носеше стария елантрисец внимателно. Беше очевидно, че човекът няма сили дори да вдигне ръка и да посочи, затова спираше на всяко кръстовище и гледаше очите му, за да разбере накъде да завие.
Беше бавен процес и почти се съмна, когато стигнаха до една сграда почти в края на Елантрис. Тя изглеждаше като останалите, но покривът й беше почти незасегнат.
— Имаш ли представа какво е това? — попита Раоден.
Галадон се замисли за момент, ровейки в спомените си.
— Мисля, че да, суле. Беше някаква сграда за срещи. Баща ми идваше понякога, но не ми разрешаваше да го придружавам.
Карата го зяпна изненадано, но запази въпросите си за друг път. Раоден внесе стареца в сградата. Тя беше празна. Принцът проследи погледа на мъжа. Той се взираше в пода.
Галадон коленичи и разчисти боклуците.
— Тук има аон.
— Кой?
— Мисля, че е Рао.
Раоден се намръщи. Рао означаваше „дух“ или „духовна енергия“. Книгата за аондор го споменаваше често, но не обясняваше какви магически ефекти предизвиква.
— Натисни го — предложи той.
— Опитвам, суле — изпъшка Галадон. — Не мисля, че ще стане… — Дуладелецът прекъсна, защото част от пода започна да потъва. Той извика и се дръпна назад, а големият каменен блок се отмести със стържене. Карата прочисти гърлото си и посочи аона на стената, който бе натиснала. Тае, символа за отваряне.
— Тук има стъпала, суле — каза Галадон, след като надникна в дупката.
Той заслиза надолу, а Карата го последва с фенера. Раоден им подаде стария хоед и се спусна при тях.
— Хитър механизъм — възкликна Галадон, докато оглеждаше зъбчатите колела, които смъкваха големия каменен блок. — Мареше ще пощурее, като го види. Коло?
— Стените са ми по-интересни — промърмори Раоден, докато разглеждаше стенописите. Стаята беше правоъгълна и висока само осем стъпки, но имаше красиво боядисани стени и скулптури по колоните.
— Вдигни малко фенера.
По стените бяха нарисувани белокоси създания със сребриста кожа, заети с най-различни дейности. Някои стояха на колене пред огромни аони, други вървяха в редица с наведени глави. Всички излъчваха някаква строга официалност.
— Това място е свещено — заключи Раоден. — Някакъв олтар.
— Нима елантрисците са имали религия? — учуди се Карата.
— Сигурно са имали. Може би не са били убедени в собствената си божественост като останалите в Арелон. — Принцът погледна въпросително Галадон.
— Баща ми не говореше за религия — отвърна дуладелецът. — Но неговите хора пазеха много тайни, дори от семействата си.
— Вижте това. — Карата сочеше към дъното на стаята, където имаше само един стенопис. Той изобразяваше голям син овал. До него стоеше елантрисец с протегнати ръце и затворени очи. Сякаш летеше към синия диск. От другата страна на овала имаше голяма бяла сфера, а останалата част от стената бе черна.
— Езеро — прошепна тихо, но настоятелно старият елантрисец.
— Нарисувано е настрани — осъзна Карата. — Вижте, той пада в езерото.
Раоден кимна. Мъжът на картината не падаше, а летеше.
Овалът беше повърхността на езерото, а чертите край него изобразяваха брега.
— Сякаш водата е някаква порта — подхвърли Галадон и наклони глава настрани.
— И той иска да го хвърлим там — осъзна Раоден. — Галадон, виждал ли си елантриско погребение?
— Никога — поклати глава дуладелецът.
— Елате. — Раоден проследи погледа на стареца, взрян с копнеж в страничния проход.
Зад вратата имаше още по-изумително помещение. Карата вдигна фенера с трепереща ръка.
— Книги — прошепна развълнувано Раоден. Светлината показваше множество етажерки с книги, а те продължаваха и в мрака. Тримата пристъпиха в огромното помещение, изпълнени със страхопочитание към древността му. Рафтовете бяха потънали в прах, а стъпките им оставяха следи по пода.
— Забелязваш ли нещо странно, суле? — попита тихо Галадон.
— Няма слуз — досети се Карата.
— Няма слуз — съгласи се Галадон.
— Прав си — възкликна смаян и принцът. Вече бе свикнал с чистите улици на Нови Елантрис и почти бе забравил колко усилия изискваха, за да се поддържат.
— Суле, в града няма нито едно място, което да не е покрито със слуз — изтъкна Галадон. — Дори кабинетът на баща ми беше омазан, преди да го почистя.
— Има още нещо — каза Раоден, вперил поглед в каменната стена. — Виж.
— Фенер — изненада се Галадон.