Така Раоден лесно откри книгите, свързани с аондор. Избра най-просто изглеждащия том и се зае за работа. Беше ограничил информацията за библиотеката до Галадон и Карата. Искаше да предотврати вандалското варене на кориците, както бе сторил Аанден, освен това усещаше, че сградата е свещена. Нямаше нужда от невежи посетители, които да разбутат книгите и да нарушат спокойствието.
Решиха да запазят и съществуването на басейна в тайна, като пробутаха опростена версия на Сейолин и Мареше. Собственият копнеж на Раоден го бе предупредил колко опасен е басейнът. Част от него желаеше да потърси смъртоносната прегръдка и свободата на унищожението. Ако хората знаеха, че има лесен и безболезнен начин да избягат от страданието, мнозина щяха да го потърсят.
Градът щеше да се обезлюди за месеци.
Разбира се, можеше и да им го позволи. Какво право имаше да отказва покой на другите? Въпреки това Раоден усещаше, че е твърде рано да се откаже от Елантрис. Преди Сарене да почне да раздава храна, бе видял, че градът може да се отърси от болката и глада. Елантрисците можеха да потиснат нуждите си. За тях имаше и друг изход освен унищожението.
Но не и за него. Болката се увеличаваше с всеки изминал ден. Тя черпеше сила от дор и го тласкаше все по-близо до отчаянието, с всеки пристъп.
За щастие можеше да се развлича с книгите. Разучаваше ги запленен, най-сетне открил простичките обяснения, които търсеше от самото начало. Четеше как сложните аонски уравнения работят заедно. Ако нарисуваше някоя черта, малко по-дълга от останалите, можеше да предизвика невероятен ефект. Два аона можеха да започнат еднакво, но подобно на камъни, търкалящи се по склон, накрая можеха да произведат съвършено различни неща. Само чрез промяната на няколко линии.
Постепенно започна да разбира теорията на аондор. Както и Галадон бе казал: дор беше могъщ резервоар, недостъпен за нормалните сетива. Единственото му желание бе да избяга. Според книгите дор съществуваше в място, което бе с високо напрежение, и енергията опитваше да пробие през всеки възможен изход към място с по-ниска концентрация.
Но поради природата си дор можеше да влезе във физическия свят само през порти с правилна форма и размер. Елантрисците създаваха подобни портали с рисунките си, давайки й възможност да избяга, а различните схеми определяха каква форма ще приеме енергията. Ако дори една линия бе сгрешена, дор не можеше да премине. Като да опитваш да прекараш правоъгълник през кръгла дупка. Някои теоретици описваха процеса с непознати думи като „честота“ и „дължина на пулса“. Раоден тепърва започваше да разбира какъв научен гений бе съхранил откритията си върху прашните страници на библиотеката.
Въпреки новото знание все още бе разочарован, че не намираше причината аондор да спре да работи. Само гадаеше, че дор се е променила някак. Може би вместо квадратна бе станала триъгълна и без значение колко порти рисуваше, енергията не можеше да премине. Просто не можеше да проумее какво би могло да причини такава внезапна промяна.
— Това пък как влезе тук? — попита Галадон, прекъсвайки мислите му.
Дуладелецът сочеше към сеона Йен, който летеше до най-високия рафт, а светлината му хвърляше сянка по книгите.
— Не знам — отвърна Раоден, като вдигна поглед към кръжащия сеон.
— Суле, трябва да призная, че сеонът ти е странен.
Раоден сви рамене.
— Всички полудели сеони са такива.
— Да, но останалите странят от хората. — Галадон погледна отново Йен и потръпна леко. Сеонът не му обръщаше внимание както винаги, но сякаш предпочиташе да се върти край Раоден.
— Както и да е, Сейолин иска да говори с теб.
Принцът кимна, затвори книгата и се надигна от едно от многото бюра в помещението. След това тръгна към изхода. Дуладелецът хвърли последен притеснен поглед към Йен и затвори вратата, като заключи сеона в мрака.
— Не знам, Сейолин — каза колебливо Раоден.
— Милорд, нямаме друг избор — настоя войникът. — Хората ми имат вече твърде много рани. Безсмислено е да се изправяме срещу Шаор. Диваците ще ни смачкат с лекота.
Раоден въздъхна. Войникът беше прав. Не можеха да отблъскват хората на Шаор от площада, където идваше Сарене. Сейолин се справяше доста прилично и с лявата ръка, но вече нямаха достатъчно бойци. А и хората на Шаор ставаха все по-опасни в лудостта си. Бяха надушили, че на площада има храна, и невъзможността да я докопат ги караше да обезумеят съвсем.
Раоден бе опитал да им подхвърли храна, но разсейването им беше краткотрайно. Те я изяждаха за миг, след което продължаваха да беснеят, по-гневни и отпреди. Имаха една-единствена обсебваща мисъл: да докопат каруцата с храна на площада.