— Милостиви Доми — прошепна тя и пръстите й пробягаха към малкия коратски медальон на гърдите. Продължи да оглежда площада с невярващ поглед. Някои от другите тела също мърдаха въпреки ужасяващите рани.
Казваха, че елантрисците са мъртви. Че това са умрелите, чиито съзнания отказват покой. Очите й се разшириха и за пръв път осъзна как елантрисците оцеляват без храна. Просто нямаха нужда да ядат.
Но защо ядяха тогава? Сарене поклати глава в опит да прогони объркването и гледката на мърдащите трупове. Очите й се спряха на друга фигура. Тя беше коленичила в сянката на стената и позата й издаваше невероятна мъка. Сарене тръгна по стената в тази посока, като плъзгаше ръка по каменния парапет. Когато застана над човека, спря.
Някак знаеше, че това е Дух. Той стискаше тяло в скута си и се клатеше напред-назад с наведена глава. Посланието бе ясно: дори тираните обичаха последователите си.
„Аз те спасих. Кралят щеше да те убие, но аз спасих живота ти. Не го направих заради теб, Дух. Направих го заради бедните хора, над които властваш.“ Дух не я забелязваше.
Тя искаше да му се сърди. Но като гледаше надолу, усещаше агонията му и не можеше да излъже дори себе си. Днешните събития я притесняваха по няколко причини. Беше ядосана, че плановете й са провалени. Съжаляваше, че повече няма да храни бедстващите елантрисци. Беше нещастна, че аристокрацията отново щеше да гледа с лошо на Елантрис.
Но също така й беше мъчно, че няма да го види повече.
Тиран или не, той изглеждаше като добър човек. Може би… може би само тираните можеха да властват над място като Елантрис. Може би беше най-добрият избор.
Но тя едва ли щеше да го види отново. Вече нямаше да погледне в очите, които въпреки сломеното тяло гледаха енергично и жизнено. В тях имаше интелект, който никога нямаше да прозре.
Беше свършило.
Тя потърси убежище на единственото място в Кае, където се чувстваше в безопасност. Кайн отвори вратата и я притисна в прегръдките си. Беше идеален унизителен край на много емоционален ден. Но прегръдката си струваше. Още като дете бе установила, че чичо й е много добър в прегръщането. Широките ръце и огромните гърди можеха да обвият дори дългурестото момиче.
Сарене го пусна и обърса очи, разочарована, че се е просълзила отново. Кайн сложи ръка на рамото й и я отведе в трапезарията, където се бе събрало цялото семейство, включително и Адиен.
Лукел говореше оживено, но спря, щом я зърна.
— Като говориш за лъва, той ще дойде на вечеря — изрецитира той старата джиндоска поговорка.
Разфокусираните очи на Адиен попаднаха на нейните.
— До Елантрис има шестстотин седемдесет и две стъпки — прошепна той.
За момент настана тишина. След това Кайсе подскочи на стола си.
— Сарене! Наистина ли са се опитали да те изядат?
— Не, Кайсе — отвърна тя и се настани на масата. — Просто искаха малко от нашата храна.
— Кайсе, остави братовчедка си на мира — нареди строго Даора. — Имала е лош ден.
— И аз съм го пропуснала — отвърна тъжно момичето и седна на стола си. След това се обърна ядосано към брат си: — Защо ти трябваше да се разболяваш?
— Не съм виновен аз — запротестира Даорн, който изглеждаше леко блед. Явно не беше много разочарован, че е изтървал сражението.
— Тихо, деца — повтори Даора.
— Няма нищо — каза Сарене. — Мога да говоря за това.
— Е, вярно ли е? — включи се Лукел.
— Да. Няколко души ни нападнаха, но никой не пострада. Поне от наша страна.
— Не — прекъсна я Лукел. — Говорех за краля. Вярно ли е, че си му крещяла, докато се подчини?
Сарене усети, че й призлява.
— Разчуло ли се е?
Лукел се засмя.
— Казват, че гласът ти кънтял чак до главната зала. Ядон още не бил излязъл от кабинета си.
— Може би съм се поувлякла малко — призна Сарене.
— Сторила си правилното нещо, скъпа — увери я Даора. — Ядон е свикнал дворът да подскача, когато кихне. Сигурно не е знаел какво да прави, ако някой наистина му се опълчи.
— Не беше много трудно — поклати глава Сарене. — Под цялото си перчене той е доста несигурен.
— Повечето мъже са така, скъпа — каза Даора.
Лукел се засмя.
— Братовчедке, какво щяхме да правим без теб? Животът беше толкова скучен, преди да доплаваш и да преобърнеш всичко с главата надолу.
— Бих предпочела не всичко да се преобърне — измърмори Сарене. — Ядон няма да реагира много добре, щом се оправи.