— Ако много се пъне, може пак да го навикаш — предложи Лукел.
— Не — намеси се Кайн с хриптящия си глас. — Права е. Монарсите не могат да си позволят да бъдат порицавани публично. Вероятно ни чакат тежки времена, щом тези събития преминат.
— Може пък просто да се предаде и да абдикира в твоя полза, Сарене — засмя се Лукел.
— Както се боеше баща ви — разнесе се дълбокият глас на Аше, който влетя през прозореца. — Той се страхуваше, че Арелон няма да издържи на силата ви, милейди.
Сарене се усмихна леко.
— Прибраха ли се?
— Да — отговори сеонът. Беше го пратила след гвардейците на Ядон, в случай че решат да пренебрегнат заповедите. — Капитанът отиде веднага при краля. Тръгна си едва когато негово величество отказа да отвори кабинета си.
— Не е хубаво войската да вижда как кралят хлипа като дете — каза Лукел.
— Както и да е — продължи сеонът. — Аз…
Беше прекъснат от настойчиво тропане по вратата. Кайн изчезна и след малко се върна с възбудения лорд Шуден.
— Милейди. — Той се поклони леко на Сарене. След това се обърна към Лукел. — Току-що чух много интересни новини.
— Всичко е вярно — отвърна Лукел. — Вече говорихме със Сарене.
Шуден поклати глава.
— Не става дума за това.
Сарене го погледна загрижено.
— Какво друго се е случило днес?
— Никога няма да познаете кой е бил взет от шаод снощи — каза Шуден с блеснал поглед.
Хратен не опита да прикрие трансформацията. Излезе тъжно от покоите си и показа проклятието на целия храм. Дилаф тъкмо бе по средата на сутрешната служба. Загубата на косата и петната по кожата си струваха, за да се види шокираното изражение на ужасения арелонски жрец.
Скоро след това се появиха коратските свещеници. Те го облякоха с широка бяла роба, за да прикрият обезобразяването, и го изведоха от празния храм. Хратен се усмихна вътрешно, като видя объркания Дилаф, който го гледаше от нишата си за пръв път с открита омраза.
Коратските свещеници го отведоха в техния храм, където го съблякоха и измиха петнистото му тяло с вода от река Аредел. След това му дадоха бяла роба, съшита от груби парцали. Щом привършиха с миенето и обличането, жреците се дръпнаха, за да освободят място на Омин. Ниският оплешивяващ водач на коратите в Арелон го благослови тихо, като очерта символа Оми на гърдите му. В очите на арелонеца имаше лека следа от задоволство.
След това поведоха Хратен по градските улици, докато напяваха. Скоро обаче се озоваха пред отряд войници с цветовете на Ядон, които блокираха пътя им. Мъжете стискаха оръжията си и говореха приглушено.
Хратен ги изгледа с изненада. Виждаше, че се готвят за битка. Омин започна да спори с капитана на градската стража, а другите жреци заведоха Хратен в малката сграда до казармата — място за изчакване, изографисано с аона Оми.
Хратен гледаше през прозореца как двама запъхтени стражи се появиха и предадоха навит документ на войниците на Ядон. Капитанът го прочете намръщено, след което започна да спори с пратеника. Омин се върна и обясни, че ще се наложи да почакат.
И така чакаха почти два часа.
Хратен беше чувал, че свещениците вкарват хора в Елантрис само по определено време, но явно не ставаше дума за точно определен момент, а за по-широк интервал. Накрая жреците му натикаха малка кошница с храна в ръцете, помолиха се за последно на жалкия си бог и го избутаха през портата.
Той влезе в града с оплешивяла глава и големи черни петна по кожата. Елантрисец. Отблизо градът не изглеждаше много по-различен, отколкото от стената — мръсен, изгнил и нечестив. Тук нямаше нищо за него. Той се завъртя, захвърли жалката кошница с храна и падна на колене.
— О, Джадет, Боже на Сътворението — започна Хратен с ясен и твърд глас. — Чуй молбата на служителя на твоето царство. Махни тази поквара от кръвта ми. Върни ми живота. Моля те с цялата мощ на поста ми на свещен гьорн.
Нямаше отговор. Затова той повтори молитвата. Отново и отново, и отново…
Сейолин не отвори очи, докато потъваше в басейна, но спря да хленчи. Задържа се на повърхността за момент, след което си пое остро дъх и вдигна ръце към небето. След това се разтвори в синята течност. Раоден наблюдаваше процеса тъжно. Бяха изчакали три дни с надеждата, че старият войник ще възвърне разсъдъка си. Уви, не се случи. Донесоха го до басейна отчасти заради ужасната рана и отчасти, защото Раоден знаеше, че не би издържал да гледа Сейолин в залата на падналите. Мантрата, в която повтаряше, че е провалил лорд Дух, беше твърде нетърпима.
— Хайде, суле — подкани го Галадон. — Вече го няма.
— Така е — каза Раоден. И вината беше негова. За пръв път бремето и агонията на тялото му изглеждаха несравними с мъките на душата.