— Не виждам какво може да направим — поклати глава Галадон.
Раоден се надигна и погледна към пазарския квартал.
— Аз знам — заяви той решително.
Проникнаха в територията на Шаор толкова бързо, че стигнаха почти до банката, без да бъдат забелязани. Диваците започнаха да вият, но Раоден не им обърна внимание, твърдо съсредоточен в задачата си. С него бяха Галадон, Карата и Даше, който бе един от малкото останали опитни бойци. Всички носеха средно големи чували на рамо.
Хората на Шаор ги следяха, отрязвайки пътя за бягство. След загубите в последните седмици едва ли бяха повече от двайсетина, но в сенките броят им изглеждаше по-голям.
Галадон погледна притеснено към Раоден. Принцът отгатваше мислите му. „Дано да си сигурен като Долокен какво правиш, суле…“. Раоден стисна зъби. Надяваше се на разумната природа на човешката душа.
Шаор си беше същата като преди. По писъците не можеше да се разбере, че хората й са доставили част от плячката.
— Донесете храна! — Гласът й се чуваше още преди да влязат в банката. — Искам храна!
Раоден поведе малката си група в сградата. Местните ги последваха, очаквайки неизбежната команда на богинята си да убият нашествениците.
Раоден я изпревари обаче. Той кимна на останалите и всички пуснаха торбите си.
Царевицата се разсипа по неравния под, смеси се със слузта, а някои зърна паднаха в цепнатините. Разнесе се вой и Раоден махна на своите да се дръпнат, докато диваците се нахвърляха на зърното.
— Убийте ги! — изпищя със закъснение Шаор, но последователите й бяха заети да се тъпчат.
Раоден и останалите си тръгнаха без проблеми, както бяха дошли.
Първият се появи в Нови Елантрис след няколко часа. Раоден стоеше до големия огън, който бяха запалили на един от по-високите покриви. За целта използваха много от ценната си дървесина и Галадон протестираше от самото начало. Принцът не обръщаше внимание на възраженията. Хората на Шаор трябваше да видят огъня, за да направят връзката. Скок, който щеше да върне разума им.
Първият дивак се появи с падането на мрака. Движеше се крадешком, а позата му беше животинска и притеснена. Стискаше разкъсан чувал, в който имаше няколко шепи царевица.
Раоден махна на воините си да се отдръпнат.
— Какво искаш? — попита той дивака.
Мъжът го изгледа глупаво.
— Знам, че ме разбираш — продължи Раоден. — Не си тук от дълго време, най-много шест месеца. За толкова време не може да се забрави език, дори сам да се убеждаваш, че е така.
Човекът протегна торбата, а слузта по ръцете му заблестя.
— Какво? — настоя Раоден.
— Готвене — произнесе накрая мъжът.
Зърното, което бяха разсипали, беше миналогодишно и отделено за посев. Хората на Шаор го бяха опитали, но не можеха да го сдъвчат и погълнат, без да изпитат голяма болка.
Затова Раоден се надяваше, че някъде дълбоко в животинското им съзнание се таи спомен, че са били хора. Надяваше се, че ще си спомнят цивилизацията и способността да се готви. Надяваше се, че ще възвърнат човечността си.
— Няма да ти готвя — заяви Раоден. — Но ще ти позволя сам да го направиш.
— Значи пак решихте да носите черно, скъпа? — попита херцог Роял, докато й помагаше да се качи в каретата.
Сарене погледна към роклята си. Не беше от подарените от Ешен, бе си я поръчала по един от керваните на Шуден. Не беше толкова широка, колкото съвременната мода изискваше, и прилепваше към фигурата й. Мекото кадифе бе бродирано със сребристи нишки, а вместо дълго наметало лека пелерина покриваше раменете й.
— Всъщност е синя, ваше благородие — обясни принцесата. — Никога не нося черно.
— Аха. — Възрастният мъж носеше бял костюм с кафяв жакет.
Облеклото отиваше на внимателно фризираната му бяла коса.
Кочияшът затвори вратичката и се покатери на капрата. След миг потеглиха към бала.
Сарене загледа тъмните улици на Кае. Беше спокойна, но нещастна.
Разбира се, не можеше да откаже да присъства на бала, защото Роял го бе организирал по нейно предложение. Беше изготвила този план преди седмица, преди да се случи бедата в Елантрис. През последните три дена се опитваше да осмисли чувствата си и да реорганизира плановете.
Не искаше да се разсейва с тази фриволна вечер, макар че имаше конкретна цел.
— Изглеждате неспокойна, ваше височество — подхвърли Роял.
— Още не съм се възстановила от събитията, ваша милост — отвърна тя и се отпусна на седалката.
— Наистина тревожни събития — съгласи се той. След това подаде глава през прозореца и огледа небето. — Поне разполагаме с красива нощ за нашите цели.