И някой ден щяха да го нарекат свой спасител.
Жената пищя, докато не се умори. Викаше за помощ, за милост, за Доми. Дращеше по вратата с нокти и оставяше следи по мръсотията. Накрая се свлече на земята и започна да потръпва, докато ридаеше тихо. Раоден гледаше агонията й и си мислеше за неговите болки — натъртения палец и загубата на предишния живот.
— Няма да я чакат дълго — прошепна Галадон и стисна силно рамото на принца, за да го възпре.
Жената се надигна с олюляване и се огледа замаяно, сякаш бе забравила къде се намира. Направи една несигурна стъпка наляво и се подпря на стената, сякаш това бе последната връзка с външния свят, а не бариерата, която го ограждаше.
— Готово — каза Галадон.
— Просто така? — попита Раоден.
Галадон кимна.
— Избра добре, доколкото можа. Гледай.
В насрещната алея се раздвижиха сенки. Раоден и Галадон наблюдаваха от порутена каменна сграда, една от многото на входния площад на Елантрис. Сенките се превърнаха в мъже, които приближиха жената с решителни, спокойни стъпки. Един посегна и взе кошницата с даровете. Жената нямаше сили да се съпротивлява и просто се свлече отново. Раоден усети как пръстите на Галадон се впиват в рамото му, защото несъзнателно бе направил крачка напред, за да се противопостави на крадците.
— Не е добра идея. Коло? — прошепна Галадон. — Запази куража за себе си. Щом почти припадна от натъртения палец, представи си как ще се почувстваш, като ти счупят смелата главица с някоя тояга.
Раоден кимна и се отпусна. Жената беше ограбена, но сякаш не я заплашваше допълнителна опасност. Въпреки това го болеше да я гледа. Не беше девойка. Имаше едрата фигура на жена, която е раждала и знае как да управлява домакинство. Майка, а не девица. Силните черти на лицето говореха за придобита мъдрост и кураж, и заради това сякаш го заболя още повече. Щом подобна жена можеше да бъде сломена от Елантрис, каква надежда имаше за Раоден?
— Казах ти, тя направи добър избор — продължи Галадон. — Остана без храна, но пък няма никакви рани. Ако беше завила надясно като тебе, суле, щеше да се изложи на съмнителната милост на хората на Шаор. Ако беше тръгнала направо, тогава Аанден щеше да има право на храната й. Левият избор определено е най-добър. Хората на Карата взимат даровете, но нараняват рядко. По-добре да си гладен, отколкото да изкараш следващите няколко години със счупена ръка.
— Няколко години ли? — Раоден се завъртя и погледна високия си тъмнокож спътник. — Нали каза, че раните ни ще траят вечно.
— Така предполагаме, суле. Ако намерим някой елантрисец, който да е запазил разсъдъка си вечно, може би ще успеем да докажем теорията.
— Колко издържат хората тук?
— Година, може би две — отвърна Галадон.
— Какво?
— Реши, че сме безсмъртни, нали? Само защото не остаряваме, ще живеем вечно?
— Не знам. Ти каза, че не може да умрем.
— Не можем — кимна Галадон. — Но раните, охлузванията, натъртените палци се натрупват. Човек има предел на поносимост.
— Нима се самоубиват? — попита тихо Раоден.
— Това не е вариант. Не, повечето просто лежат и мърморят или пищят. Бедните руло.
— Ти откога си тук?
— Няколко месеца.
Това беше поредният шок върху вече претрупаната купчина.
Раоден бе предположил, че Галадон е в Елантрис поне от няколко години. Дуладелецът говореше така, сякаш бе живял тук с десетилетия и се оправяше изумително добре в огромния град.
Раоден погледна към площада, но жената вече бе изчезнала. Можеше да е слугиня в двореца на баща му, жена на богат търговец или проста домакиня. Шаод не признаваше класи и прибираше всички еднакво.
Жената бе потънала в ямата, наречена Елантрис. Все трябваше да има с какво да й помогне.
— Всичко това за един хляб и няколко смачкани зеленчука — промърмори Раоден.
— Може да не ти изглежда много, но почакай няколко дена. Единствената храна тук пристига с новодошлите. Изчакай малко, суле. И ти ще изпиташ нуждата. Трябва да си много силен, за да устоиш на глада.
— Ти успяваш — отбеляза Раоден.
— Не особено добре, а пък и съм тук само от няколко месеца. Кой знае до какво ще ме докара гладът след година.
Раоден изсумтя.
— Поне изчакай да ми свършат трийсетте дни, преди да се превърнеш в диво животно. Няма да ми е приятно, ако не си изработиш стойността на говеждото.
Галадон спря за миг, след което се засмя.
— От нищо ли не се боиш, суле?
— По-скоро от всичко тук. Просто не обръщам внимание на факта, че съм ужасѐн. Ако осъзная колко съм уплашен, сигурно ще опитам да се скрия в цепнатините между паветата. Разкажи ми повече за тези банди.