— Докато Еондел не чу как пищите — довърши херцогът. — Вие сте голяма късметлийка, че разполагате с неговата вярност, Сарене.
— Знам — отвърна принцесата. — За втори път през седмицата мечът му се оказва от полза. Припомнете ми да сритам Ядон при следващата ни среща. Как е убедил аристократите, че военното обучение не им приляга?
Роял се засмя.
— Ще трябва да се наредите на опашка, принцесо. Съмняваме се, че градските жреци, без значение коратски или деретски, ще позволят на краля да се измъкне, след като е участвал в джескерските мистерии.
— И е жертвал горката жена — добави тихо Аше.
Разговорът замря, защото си спомниха какво точно се бе случило. Сарене потръпна при спомена за кървавия олтар и тялото върху него. Аше беше прав. Не е време за шеги.
— Това ли било? — попита Лукел.
Сарене кимна.
— Мистериите понякога включват жертвоприношения. Ядон явно отчаяно е искал нещо.
— Нашият деретски приятел заяви, че има известни познания по темата — намеси се Роял. — Според него кралят е умолявал джескерските духове да унищожат някого за него.
— Мен ли? — попита Сарене и се вледени въпреки одеялото.
Роял кимна.
— Артет Дилаф каза, че инструкциите били написани по олтара с кръвта на жената.
Сарене потръпна.
— Е, поне разбрахме какво се случва със слугините и готвачките, които изчезват от двореца.
Херцогът кимна.
— Предполагам, че е бил замесен с мистериите от дълго време. Може би още от реод. Очевидно е водач на този кръг.
— А другите? — попита Сарене.
— Дребни благородници — обясни херцогът. — Ядон не би замесил някого, който може да му се опре.
— Чакайте малко — намръщи се Сарене. — Как се появи този деретски жрец?
Роял сведе притеснен поглед към чашата си.
— Аз съм виновен. Видя ме, като подбирах мъжете на Еондел, защото бързах, и ме последва. Нямаше време да се занимаваме с него.
Сарене отпи от чашата си колебливо. Нощните събития определено не бяха протекли според очакванията й.
Внезапно Ейхан се заклатушка през вратата.
— Раг Доми, Сарене! — извика той. — Първо се опълчваш на краля, после го спасяваш, а сега го детронира. Няма ли най-после да се спреш?
Сарене придърпа колене към гърдите си и отпусна глава на тях със стон.
— Няма как да го покрием, нали?
— Не — отвърна Роял. — Деретският жрец се погрижи, вече го е разгласил на половината град.
— Почти сигурно Телрий ще вземе властта сега — поклати глава Ейхан.
— Къде е Еондел? — попита Сарене приглушено заради одеялото.
— Заключва краля в тъмницата — отговори Ейхан.
— А Шуден?
— Предполагам, че все още изпраща жените — каза Лукел.
— Добре. — Сарене вдигна глава и отметна косата от очите си. — Ще продължим без тях. Господа, боя се, че току-що унищожих краткия ни покой. Очаква ни сериозно планиране, за да успеем да удържим щетите под контрол.
Нещо се бе променило. Хратен примигна, отърсвайки се от последните остатъци на бълнуванията си. Не беше сигурен колко време е минало, но вече бе тъмно. Цареше потискащ мрак, с изключение на няколкото факли, които горяха на стената на Елантрис. Дори нямаше никаква лунна светлина.
Все по-често изпадаше във вцепенение, а съзнанието му изчезваше, докато стоеше във все същата поза. Три дни бяха дълъг период за постоянна молитва.
Беше жаден. И гладен. Очакваше подобно нещо, и преди беше постил.
Но този път бе различно. Гладът му беше по-силен, сякаш тялото му се опитваше да го предупреди за нещо. Знаеше, че Елантрис допринася за това. В този град цареше отчаяние, някакво безпокойство се излъчваше от всеки проклет напукан камък.
Внезапно в небето се появи светлина. Хратен вдигна поглед с изумление и примигна с уморените си очи. Луната бавно изплуваше от мрака. Първо беше полумесец, а после започна да се изпълва. Хратен напълно бе забравил, че тази вечер ще има лунно затъмнение. Не обръщаше внимание на тези неща, откакто бе напуснал Дуладел. Вече изкоренената им езическа религия придаваше голямо значение на движението на небесните обекти, а мистериите често се изпълняваха в подобни нощи.
Докато стоеше на колене на площада в Елантрис, Хратен най-сетне разбра какво бе накарало джескерите да гледат на природата с религиозна почуда. Имаше нещо красиво в бледата небесна богиня, нейното затъмняване бе мистично. Сякаш наистина изчезваше за известно време, отиваше на друго място, а не просто се скриваше в сянката на планетата, както твърдяха сворденските учени. Хратен почти усещаше магията й.
Почти. Разбираше как една примитивна култура би могла да почита луната, но той не можеше да стори подобно нещо. Зачуди се дали би трябвало да изпитва подобна възхита от своя Бог? Дали вярата му бе разклатена, защото не гледаше на Джадет с тази смес от любопитен страх и преклонение, с която джескерите гледаха на луната? Той никога нямаше да изпита подобни емоции. Не беше способен на сляпа вяра. Търсеше разбиране. Може би дори завиждаше на хората, които славеха Бог, без да разбират учението Му, но той не можеше да раздели религията от фактите.