Джадет раздаваше способности според волята си и Хратен бе дарен с логичен интелект. Никога не можеше да се задоволи с глуповата отдаденост.
Не беше това, на което се надяваше, но бе отговор и той почерпи сила от него. Не беше фанатик. Никога нямаше да се отдаде на крайната страст. Той следваше Шу-Дерет просто защото имаше смисъл.
Това би трябвало да е достатъчно.
Хратен облиза напуканите си устни. Не знаеше още колко ще трябва да стои в Елантрис. Изгнанието му можеше да продължи с дни. Не желаеше да демонстрира физическа слабост, но знаеше, че се нуждае от храна.
Пресегна се за жертвената кошница. Даровете бяха покрити със слуз и започваха да плесенясват. Хратен ги изяде въпреки това, щом се реши веднъж. Омете загниващите зеленчуци, мухлясалия хляб, месото и дори малко от царевицата, която бе поомекнала от накисването в слузта. След това изпи цялата стъкленица вино на една продължителна глътка.
Захвърли кошницата настрани. Поне нямаше да се притеснява, че местните ще се опитат да му откраднат храната, макар да не бе видял жива душа след първата атака. Беше благодарен на Джадет за пощадата. Беше слаб и обезводнен, едва ли щеше да отблъсне ново нападение.
Луната бе почти пълна. Хратен я изгледа с разпалена отново решимост. Липсваше му страст, но упорството я заместваше напълно.
Облиза влажните си устни и поднови молитвата. Щеше да продължи както винаги, да се старае да служи с всички сили на империята на Джадет.
Бог не можеше да очаква нищо друго от него.
Раоден не беше прав за хората на Шаор. Неколцина от тях дойдоха да сготвят храната си в онази нощ, а в очите им се прокрадваше искрица на осъзнаване. По-голямата част обаче дойдоха по друга причина.
Раоден ги гледаше как влачат голям камък на една от шейните на Мареше.
Съзнанието им беше унищожено. Капацитетът за рационално мислене бе атрофирал по време на животинското им съществуване. Някои се бяха възстановили частично, но за останалите нямаше надежда. Така и не направиха връзка между огъня и готвенето. Просто гледаха царевицата и виеха, ядосани и объркани, че не могат да я изядат.
Не, тези същества не бяха паднали в капана му. Но въпреки това дойдоха, защото Раоден бе детронирал богинята им.
Беше влязъл в територията на Шаор и се бе измъкнал невредим. Имаше власт над храната, можеше да я направи невъзможна за ядене за едни и чудесна за други. Войниците му периодично бяха побеждавали в схватките. Простите, дегенерирали съзнания на хората на Шаор правеха само едно, когато бяха изправени пред по-могъщ бог: сменяха вярата си.
Появиха се на сутринта, след опита му да възстанови интелекта им. Той обикаляше стената на Нови Елантрис и видя как се задават по една от главните улици. Беше вдигнал тревога, защото очакваше, че най-сетне са решили да организират координирана атака.
Но хората на Шаор не бяха дошли да се бият. Носеха му дар: главата на тяхното бивше божество. По-точно косата й. Водачът бе хвърлил русата перука в краката на Раоден. Кичурите бяха напоени с тъмната, гъста елантриска кръв.
Въпреки претърсването хората му така и не откриха тялото на Шаор.
И така, диваците наведоха глави и коленичиха почтително, докато косата на свалената им богиня се валяше в слузта. Сега спазваха точно всичките заповеди на Раоден. В замяна той им даваше остатъци от храна, точно като на домашни животни.
Това го караше да се чувства неудобно. Направи редица опити да възстанови разумното им мислене, но след два дена беше сигурен, че това е невъзможно. Тези мъже бяха загубили интелекта си и той нямаше да се върне, без значение дали причината бе слабата психика, или дор.
Държаха се учудващо добре, бяха кротки. Болката видимо не ги притесняваше и изпълняваха всякакъв вид труд, колкото и тежък да беше. Ако Раоден им наредеше да съборят някоя къща, дори след дни щеше да ги завари да бутат съвестно стената, притиснали длани в камъните. Въпреки очевидното им подчинение принцът не им вярваше. Бяха убили Сейолин и предишната си господарка. Бяха спокойни само защото настоящият им бог го изискваше.
— Каяна — обяви Галадон, заставайки до него.