— Значи сте се обединили зад него?
— Той е единственият с достатъчно богатство, та да съперничи на Телрий — обясни Сарене. — Нямах време да премахна глупавата система на Ядон, обвързваща титлите с парите. Хората са свикнали с нея и ще трябва да я използваме, поне засега.
На вратата се почука и се появи една прислужница с обяда. Сарене се бе завърнала в двореца след една нощ в имението на Роял, въпреки притесненията на съюзниците й. Дворецът беше символ и тя се надяваше, че ще повиши авторитета й. Слугинята остави подноса на масата и излезе.
— Това обядът ли е? — Баща й имаше шесто чувство по отношение на храната.
— Да — потвърди Сарене и си отряза парче от царевичния хляб.
— Добър ли е?
Сарене се усмихна.
— Не питай, татко. Само ще се раздразниш.
Евънтео въздъхна.
— Знам. Майка ти има нова мания: спаначена супа от Храгиш.
— Хубава ли е? — попита Сарене. Майка й беше дъщеря на теодски дипломат и бе отраснала в Джиндо. В резултат бе развила някои странни хранителни навици, които налагаше на целия двор.
— Отвратителна.
— Жалко — каза Сарене. — Къде ли остана маслото?
Баща й изстена.
— Татко — смъмри го тя. — Знаеш, че трябва да отслабнеш. — Кралят не беше толкова едър като брат си Кайн, но все пак бе по-скоро пълен, отколкото слаб.
— Не виждам защо — възрази Евънтео. — Знаеш ли, че в Дуладел смятат дебелите хора за привлекателни? Не ги е грижа за джиндоските разбирания за здраве и са напълно щастливи. А и къде е доказано, че от маслото се пълнее?
— Знаеш какво казват джиндосците, татко. Ако гори, значи не е здравословно.
Евънтео въздъхна.
— Не съм пил вино от десет години.
— Знам, татко. Не помниш ли, че живеех с вас?
— Да, ама на теб майка ти не ти забраняваше алкохола.
— Аз не съм дебела — отбеляза Сарене. — А алкохолът гори.
— Както и спаначената супа — добави Евънтео с дяволит глас. — Стига да я изсушиш. Вече пробвах.
Сарене се засмя.
— Съмнявам се, че майка е реагирала добре на малкия ти експеримент.
— Изгледа ме по нейния си начин. Знаеш я каква е.
— Да. — Сарене се замисли за майка си. Беше изкарала достатъчно време на дипломатически мисии, за да изпитва носталгия, но щеше да й е хубаво да се върне в Теод. Особено като вземеше предвид безкрайните изненади и бедствия от последните седмици.
— Е, Ене, трябва да свикам двора — каза баща й. — Радвам се, че понякога намираш време да се обадиш на бедния си стар татко, особено когато детронираш цяла нация. А, още нещо. Щом разбрахме за самоубийството на Ядон, Сейналан взе един от най-бързите ми кораби и тръгна за Арелон. След няколко дена трябва да пристигне.
— Сейналан? — попита изненадано Сарене. — Какво пък иска патриархът?
— Не знам, не ми каза. Трябва да тръгвам, Ене. Обичам те.
— И аз те обичам, татко.
— Никога не съм се срещал с патриарха — призна Роял в трапезарията на Кайн. — Прилича ли на отец Омин?
— Не — отвърна рязко Сарене. — Сейналан е егоист, който мисли за собствена изгода, и толкова горд, че пред него и деретските гьорни изглеждат смирени.
— Принцесо! — извика Еондел възмутено. — Говорите за главата на нашата църква!
— Това не означава, че трябва да го харесвам.
Еондел пребледня и посегна инстинктивно към амулета с аона Оми на врата си.
Сарене се намръщи.
— Не трябва да правиш жест срещу злото, Еондел. Няма да се отрека от Доми само защото е поставил глупак начело на църквата Си. И глупаците трябва да имат шанс да служат.
Еондел сведе поглед към ръката си и я отпусна смутено. Роял се подхилваше тихичко.
— Какво има? — обърна се към него Сарене.
— Просто размишлявах — отговори възрастният мъж с усмивка. — Досега не съм срещал мъж или жена с толкова многостранни възгледи.
— Значи сте живели затворено, херцоже — информира го Сарене. — Къде се дяна Лукел?
Столовете на Кайн не бяха толкова удобни, колкото в кабинета на Роял, но по някаква причина всички се чувстваха най-добре в трапезарията на чичо й. Повечето хора придаваха личен щрих с украсата на кабинетите и приемните си, но Кайн обичаше храната и трапезарията бе неговото поле за изява на таланта му. Помещението бе декорирано със сувенири от пътуванията му, като се почне от изсушени зеленчуци и се стигне до голяма брадва с орнаменти, и тези предмети бяха успокоително познати. Затова предпочитаха да се събират в тази стая без допълнителни дискусии.
Трябваше да изчакат няколко минути, преди Лукел да се появи най-сетне. Чуха как вратата се отваря и затваря и приветливото лице на братовчед й надникна от прага. Ейхан и Кайн бяха с него.