Той я погледна в очите. Въпреки че се държеше като палавник понякога, този мъж беше дълбоко проникновен.
— Сарене, ще намериш някой, който да те обича. Ти си съкровище, дори по-ценно от трона, с който ще си свързана.
Сарене се изчерви и сведе поглед. Думите му бяха окуражаващи. Може би наистина имаше надежда. Щеше да е по средата на трийсетте, но все пак може би имаше шанс да намери подходящия мъж.
— Както и да е — каза Роял. — Трябва да се оженим бързо, за да изпреварим Телрий.
— Какво предлагаш?
— В деня, в който погребват Ядон. От законова гледна точка управлението му не свършва, преди да го погребат.
Четири дена. Наистина щеше да е кратък годеж.
— Просто се притеснявам, че е необходимо да преминеш през това — добави Роял. — Не е лесно да се омъжиш за такъв вехт старец.
Сарене стисна ръката му и се усмихна.
— Като се замисля, милорд, голяма късметлийка съм. Малко са хората на този свят, за които мисля, че е чест за мен да се омъжа насила.
Роял се усмихна и очите му проблеснаха.
— Жалко, че Ейхан е вече женен, а?
Сарене го пусна и го тупна по рамото.
— Имах достатъчно емоционални шокове за една седмица, Роял. Поне не ме карай да повръщам.
Херцогът се разсмя звучно. След миг се разнесоха викове навън. Сарене се напрегна, но виковете не бяха от гняв или болка. По-скоро звучаха възбудено и радостно. Тя погледна объркано през прозореца на каретата и видя тълпата, която се задаваше по страничната улица.
— Какво, в името на Доми, е това? — попита Роял.
Каретата се приближи и Сарене различи високата фигура в средата на тълпата.
Тя се вцепени.
— Това е невъзможно!
— Какво? — намръщи се херцогът.
— Това е Хратен — възкликна Сарене с опулени очи. — Напуснал е Елантрис.
Тя осъзна още нещо. Лицето на гьорна беше без петна. Имаше цвят на нормална плът.
— Милостиви Доми, той е излекуван!
Когато зората оповести началото на петия ден от изгнанието на Хратен, той осъзна, че е направил грешка. Щеше да умре в Елантрис. Пет дена бяха твърде дълъг период без вода, а знаеше, че в прокълнатия град няма вода.
Не съжаляваше за действията си. Беше постъпил по най-логичния начин. Логиката му бе отчаяна, но все пак рационална. Ако беше останал в Кае, щеше да става все по-безсилен с всеки изминал ден. Не, по-добре да умре от дехидратация.
По време на петия ден изпадаше все по-често в делириум. Понякога виждаше как Дилаф му се смее, друг път беше теодската принцеса. Веднъж дори си помисли, че вижда самия Джадет. Лицето му гореше от божествено разочарование, докато гледаше към Хратен. След това халюцинациите му се промениха. Вече не виждаше лица и не чувстваше унижение и присмех. Беше изправен пред нещо по-ужасяващо.
Спомени за Дакор.
Отново се намираше в тъмните празни килии на манастира. В пустите коридори отекваха писъци, викове на животинска агония и монотонно напяване. Напяване, което имаше странна сила. Малкият Хратен бе коленичил послушно и чакаше, присвит в килия, не по-голяма от килер. Потта се стичаше покрай ужасените му очи, защото знаеше, че рано или късно ще дойдат за него.
Манастирът Ратбор тренираше убийци. Фьолдор обучаваше шпиони. Дакор създаваше демони.
Делириумът се прекрати в ранния следобед, пусна го като котка, която си играеше с плячката за последно, преди да нанесе смъртоносния удар. Хратен надигна отслабналото си тяло от камъните. Мърлявата дреха бе залепнала за слузестата повърхност. Не беше усетил кога е заел зародишна поза. Той въздъхна и разтри по рефлекс мръсната си глава в напразен опит да я почисти.
Пръстите му докоснаха нещо грапаво. Никнещи косми.
Хратен се изправи мигновено. Шокът му бе вдъхнал сила. Посегна с треперещи пръсти към малката стъкленица, в която беше жертвеното вино. Обърса стъклото колкото можа с мръсния си ръкав и погледна отражението си. Беше разкривено и неясно, но все пак се виждаше достатъчно. Петната бяха изчезнали. Кожата му бе изпоцапана, но имаше здрав цвят, както преди пет дни.
Ефектът от отварата на Фортон най-сетне бе преминал.
Бе започнал да мисли, че това никога няма да се случи. Че Фортон е забравил да добави някоя съставка, за да бъде въздействието само временно. Беше достатъчно изумително, че е успял да създаде отвара, която да възпроизведе пораженията при елантрисци. Но Хратен бе подценил аптекаря. Човекът бе свършил чудесна работа, макар отварата му да имаше малко по-дълготраен ефект от нужното. Въпреки това, ако не успееше да се измъкне навреме от Елантрис, все още можеше да умре. Хратен се изправи, събра останалата си сила, подкрепен от прилива на адреналин.