Хратен благодари на Бог, че му е дал ум да състави плана, средства да го изпълни и обстановка, за да успее. Появата на капитана наистина бе Божия намеса. Човекът бе напуснал лагера на Телрий точно когато имаше нужда от него, и чу виковете му през дебелото дърво. Просто бе твърде голямо съвпадение, за да е случайност. Джадет може и да не бе „проклел“ Хратен с шаод, но определено стоеше зад успеха на плана му.
Изтощеният гьорн свърши с молитвата си и се надигна. Чу как вратата на храма се отваря зад него. Обърна се и видя Дилаф.
Хратен въздъхна. Надяваше се да остави тази конфронтация за след като се възстанови.
Дилаф го изненада, като падна на колене.
— Хроден — прошепна благоговейно той.
Хратен примигна учудено.
— Да, артет?
— Съмнявах се във вас, хроден — призна Дилаф. — Мислех, че Бог Джадет ви е проклел заради некомпетентност. Сега виждам, че вярата ви е много по-силна, отколкото съм предполагал. Разбирам защо сте избран за гьорн.
— Извинението се приема, артет. — Хратен опита да прикрие умората в гласа си. — Всеки се разколебава в трудни моменти. Докато бях в изгнание, сигурно не е било лесно за теб и другите жреци.
— Трябваше да имаме повече вяра.
— Тогава се поучете от тези събития, артет, и следващия път не се колебайте. Свободен сте.
Дилаф понечи да се оттегли. Хратен изучаваше очите на мъжа, докато се изправяше. Съзря уважение, но не чак такова покорство, каквото се опитваше да демонстрира. Изглеждаше по-скоро объркан. Беше учуден и неспокоен, но не и доволен. Битката не бе приключила.
Хратен бе твърде уморен, за да се тревожи за Дилаф в момента. Той се затътри към покоите си и отвори вратата. Вещите му бяха струпани в единия край, сякаш подготвени за изхвърляне. Хратен се стресна и прерови купчината. Сандъкът със сеона бе под нахвърляни дрехи: ключалката бе счупена. Гьорнът вдигна капака с треперещи пръсти и извади металната кутия. Предницата й беше нащърбена и надраскана.
Хратен побърза да я отвори. Някои от ръчките бяха огънати, а циферблатът заяждаше, но изпита облекчение, щом ключалката изщрака. Вдигна нетърпеливо капака. Сеонът стоеше в нея невъзмутимо. До него се намираха трите останали колби. Две бяха спукани и течността се бе разляла на дъното.
— Някой отварял ли е тази кутия, откакто говорихме за последно? — попита той.
— Не, милорд — отвърна меланхолично сеонът.
— Добре. — Хратен затвори капака. След това отпи малко вино и се просна на леглото, потъвайки в сън.
Когато се събуди, беше тъмно. Все още чувстваше умора, но се насили да стане. Една жизнено важна част от плана не можеше да чака. Той призова точно определен жрец, който се появи след малко. Дотген беше висок мъж с едро фьорденско телосложение и мускулите му си личаха дори през червената деретска роба.
— Да, милорд? — поклони се Дотген.
— Ти си обучен в манастира Ратбор, нали, артет? — поинтересува се Хратен.
— Да, милорд — отвърна мъжът с басов глас.
— Добре. — Хратен протегна последната стъкленица. — Имам нужда от специалните ти умения.
— За кого, милорд? — попита жрецът. Като всеки минал през Ратбор, и Дотген бе обучен убиец. Бе тренирал много по-специфични умения, отколкото Хратен в Гаджан, мястото, където бе попаднал, след като Дакор се оказа твърде труден за него. Само гьорните и рагнатите можеха да прибягват до услугите на възпитаниците на Ратбор без изричното позволение на вирна.
Хратен се усмихна.
Случи се, докато Раоден четеше. Не чу как дъхът му секва от агонията, нито усети как се свлича в спазъм на пода. Чувстваше единствено болка — остър шок, който се бе спуснал внезапно върху му. Сякаш милион малки насекоми се стрелкаха към тялото му, за да го изядат жив. Скоро сякаш самото му тяло се превърна в болка. Това бе единственото му усещане, единственото разбиране, а единственото, което можеше да прави, бе да пищи.
След това го усети. Беше като огромна гладка повърхност, без цепнатина или дупка в дъното на съзнанието му. Натискаше настойчиво, мачкаше всеки нерв в тялото му като работник, забиващ колове в земята. Беше грамадно. Хората, планините, световете изглеждаха нищожни. Не беше зло, нито дори съзнателно. Не се гневеше. Беше неподвижно, замръзнало от собственото си огромно налягане. Искаше да отиде някъде другаде и да се облекчи от напъна. Но нямаше видим изход.
Силата отстъпи и зрението на Раоден се проясни. Лежеше на студения мраморен под на храма и гледаше долната част на каменната маса. Две лица със замъглени черти бяха надвесени над него.