Галадон сви рамене, дръпна се от счупената врата и придърпа един стол. Огледа критично краката, след което се отпусна внимателно на него. Краката изскърцаха и той се изправи мигновено. Бутна стола ядосано и се разположи на пода.
— Елантрис има три сектора, суле, и три банди. Пазарът се владее от Шаор. Видя няколко от неговите хора вчера, но бяха твърде заети да ядат храната ти от земята, за да се представят. В двореца се разпорежда Карата. Тя освободи учтиво жената от даровете й днес. Последният е Аанден. Той прекарва повечето си време в университета.
— Образован човек?
— Не, опортюнист. Първи е осъзнал, че много от старите текстове в библиотеката са написани на пергамент. Древните класики се превърнаха в настоящ обяд. Коло?
— Идос Доми! — възкликна Раоден. — Това е варварство! Старите свитъци на Елантрис съдържат безброй оригинални творби. Те са безценни!
Галадон го погледна тъжно.
— Суле, да повтарям ли думите си за глада? За какво ти е литература, щом стомахът те боли така, че ти текат сълзи от очите?
— Това е ужасен аргумент. Двестагодишната агнешка кожа едва ли има добър вкус.
Галадон сви рамене.
— По-добра е от слузта. Според слуховете Аанден е привършил свитъците преди няколко месеца. Опитали да варят книги, но не се е получило.
— Изненадан съм, че не са пробвали да сварят някого от тях.
— О, пробвано е — отвърна Галадон. — За щастие по време на шаод с нас се случва нещо. Явно плътта на мъртвите няма добър вкус. Коло? Всъщност е толкова гадна, че никой не може да я погълне.
— Добре, че поне канибализмът е отпаднал като опасност — подхвърли сухо Раоден.
— Казах ти, суле. Гладът подтиква хората към странни постъпки.
— И това оправдава всичко, така ли?
Галадон мъдро реши да не отговаря.
— Говориш за глада и болката сякаш не може да им се устои — продължи Раоден. — Все едно всичко е позволено, щом гладът те подтиква. Така се превръщаме в животни.
Галадон поклати глава.
— Съжалявам, суле. Такава е действителността.
— Не трябва да е такава.
Десет години не бяха достатъчно. Дори при високата влажност на Арелон трябваше да мине повече време, преди градът да западне толкова. Елантрис изглеждаше като изоставен от векове. Дървото гниеше, тухлите се ронеха, дори каменните сгради бяха започнали да поддават. И навсякъде имаше слой от кафявата слуз.
Раоден бе почнал да свиква с ходенето по хлъзгавите неравни павета. Опитваше да се пази чист от слузта, но задачата бе непосилна. Всяка стена и ръб, до които се допреше, оставяха следа по него.
Двамата тръгнаха бавно по широката улица. Тротоарите бяха доста по-големи от тези в Кае. Елантрис беше строен с размах и макар отвътре да не можеше да се прецени лесно, Раоден започваше да осъзнава колко огромен е градът. Двамата вървяха от часове, а според Галадон до целта им все още имаше голямо разстояние.
Все пак те не бързаха. Това беше едно от първите неща, на които го научи Галадон. В Елантрис трябваше да се внимава. Дуладелецът правеше всичко с абсолютна прецизност, а движенията му бяха спокойни и отпуснати.
Дори и най-незначително малко одраскване се натрупваше към постоянната болка.
Колкото по-внимателен бе човек, толкова по-дълго щеше да си запази разсъдъка. Затова Раоден вървеше след него и се мъчеше да копира внимателната походка. Щом решеше, че цялото това напрягане е излишно, беше достатъчно да хвърли един поглед към множеството фигури, налягали по канавките и тротоарите, и решителността му се връщаше.
Хоеди. Така ги наричаше Галадон. Тези жители, които се бяха предали на болката. Те бяха загубили разума си и животът им бе безкрайно мъчение. Рядко помръдваха, макар някои да бяха запазили инстинкта си да лежат в сенките. Повечето бяха тихи, макар че малцина мълчаха напълно. Раоден чуваше мрънкането, хлипането и стоновете им. Повечето си повтаряха едно и също. Мантра, която съпровождаше страданието им.
— Доми, Доми, Доми…
— Толкова красива, преди бях толкова красива…
— Стига, стига, стига. Нека да спре…
Раоден се напрягаше да не ги чува. Гърдите започваха да го болят сякаш страдаше с бедните, неизвестни нещастници. Ако им обръщаше внимание, щеше да полудее много преди болката да го принуди.
Като се опитваше да отклони мислите си в друга посока, неизменно се сещаше за предишния си живот.
Дали приятелите му щяха да продължат с тайните сбирки? Дали Кайн и Роял щяха да удържат групата заедно? Как ли се справяше най-добрият му приятел Лукел? Раоден току-що се бе запознал с новата му жена и сега никога нямаше да види първото им дете.