Необяснимо и мистериозно, шаод я бе връхлетял.
Хратен гледаше как няколко коратски жреци извеждат зашеметената принцеса от смълчаната зала.
— Такава е волята на Светия Джадет — обяви той.
Херцог Роял стоеше на ръба на тронния подиум и стискаше главата си с ръце. Младият джиндоски барон понечи да тръгне след жреците и да нареди Сарене да бъде освободена. Войнственият граф Еондел плачеше открито. Хратен с изненада установи, че не изпитва наслада от тъгата им.
Падението на принцеса Сарене беше нужно, но приятелите й не бяха от значение, или поне не трябваше да бъдат. Защо се тормозеше, че никой не бе пролял и сълза при собственото му падение пред шаод? Хратен се бе притеснил, че ефектът на отварата няма да се появи навреме и изненадващата сватба между Сарене и Роял ще се състои.
Разбира се, падението на Сарене щеше да е също толкова ефектно и след сватбата, освен ако Роял не възнамеряваше да вземе трона още тази вечер. Това беше неприятна възможност. За щастие на Хратен нямаше да му се наложи да се изправи срещу нея. Роял не можеше да бъде коронясан. Нямаше законно право, а и богатството му бе по-малко от това на Телрий. Хратен бе проверил брачния договор — този път смъртта не беше твърдо обвързваща.
Гьорнът си проправи път през стъписаната тълпа към изхода. Трябваше да действа бързо. Ефектът от отварата щеше да отмине след пет дена. Херцог Телрий улови погледа му и се усмихна с уважение. Мъжът бе получил съобщението на Хратен и не се бе възпротивил срещу сватбата. Сега вярата му щеше да бъде възнаградена.
Завоюването на Арелон бе почти приключило.
— Трябва да има начин да се покатерим там — каза Раоден и заслони очи, взрян в градската стена на Елантрис. През последните часове слънцето се бе показало и бе поразгонило сутрешната мъгла. Но времето не беше по-топло.
Галадон се намръщи.
— Не виждам как, суле. Тези стени са много високи.
— Приятелю, забравяш, че стените не са издигнати да държат хората вътре или пък да отблъскват нападатели. Старите нападатели са построили стълби и наблюдателници от външната страна. Трябва да има такива и отвътре.
Галадон изръмжа. След мистериозното изчезване на стражите, Раоден напираше да открие път нагоре. Стените принадлежаха на Елантрис, не на външния свят. Може би оттам щяха да видят какво се случва в Кае.
Немарливостта на стражата го притесняваше. Изчезването й беше донякъде щастливо стечение на обстоятелствата. Така се намаляваше рискът да забележат Нови Елантрис.
Но Раоден се сещаше само за две причини войниците да изоставят поста си и по-вероятната бе най-тревожна. Нима Изтокът най-сетне бе нападнал? Раоден знаеше, че нашествието е напълно възможно. Вирнът беше твърде голям опортюнист, за да остави такава апетитна хапка като модерния Арелон твърде дълго на мира. Рано или късно Фьорден щеше да нападне. А ако Арелон паднеше пред свещената войска на вирна, то Елантрис щеше да бъде унищожен. Деретските жреци щяха да се погрижат за това.
Раоден не изразяваше тревогите си пред останалите елантрисци, но действаше по въпроса.
Ако успееше да разположи хора на стената, щеше да получи надлежно предупреждение при приближаването на армия. Може би щеше да има време да укрие хората си. Някой от трите изоставени града край Елантрис беше най-добрата им възможност. Щеше да ги заведе там, ако имаше време. И ако бе в състояние. Дор го бе ударил два пъти през последните четири дена. За щастие освен болката и решимостта му нарастваше. Сега поне разбираше какво я причинява.
— Ето там. — Галадон посочи една издатина.
Раоден кимна. Имаше шанс каменната колона да поддържа стълбище.
— Да вървим. — Бяха далеч от Нови Елантрис, който се падаше в центъра на града, за да бъде укрит от враждебни очи. Тук все още всичко бе покрито със слуз. Раоден се усмихна. Мръсотията отново го отвращаваше. За известно време бе спрял да й обръща внимание.
Не стигнаха много далече. Галадон тъкмо откри стълбище, когато по една странична уличка се зададе куриер от Нови Елантрис. Мъжът се движеше бързо и махаше на Раоден.
— Милорд Дух.
— Да, Тенрао? — завъртя се принцът.
— Докараха новодошъл, милорд.
Раоден кимна. Предпочиташе да посреща новите лично.
— Ще го видим ли? — обърна се той към Галадон.
— Стената може да почака — съгласи се дуладелецът.
Новодошлият всъщност бе жена. Тя седеше с гръб към портата, притиснала колене към гърдите си и заровила лице в погребалната роба.
— Корава е, милорд — каза Даше, който беше на пост по време на пристигането й. — Крещя по портата десет минути, след като я затвориха. След това захвърли кошницата с даровете и остана да седи така.