Раоден кимна. Повечето новодошли бяха твърде стъписани и само се шляеха. Тази излъчваше сила. Той махна на останалите да изчакат. Не искаше да я изнервя, като води тълпа със себе си. Тръгна напред и застана право пред нея, след това клекна и я погледна в очите.
— Здрасти — започна приятелски той. — Предполагам, че имаш ужасен ден.
Жената вдигна поглед. Раоден щеше да падне от изненада, когато зърна лицето й. Кожата й беше петниста и нямаше коса, но това бяха същите остри черти и палавите очи. Принцеса Сарене. Съпругата му.
— Нямаш си идея, Дух — каза тя и се усмихна с лека ирония.
— Обзалагам се, че разбирам повече, отколкото си мислиш — отвърна Раоден. — Дошъл съм да направя нещата по-малко ужасни.
— Какво? — попита Сарене и в гласа й се появи внезапна горчивина. — Ще ми откраднеш кошницата с дарове от жреците ли?
— Е, ако наистина го искаш — отговори Раоден. — Макар че няма нужда. Някой беше достатъчно любезен да ни снабди с няколко доста солидни пратки с храна през последните седмици.
Сарене го изгледа враждебно. Не беше забравила предателството му.
— Ела с мен — подкани я той и протегна ръка.
— Вече не ти вярвам, Дух.
— А преди вярваше ли?
Сарене поклати глава.
— Исках, но знаех, че не трябва.
— Значи никога не си ми давала шанс, нали? — Той приближи към нея протегнатата си ръка. — Ела с мен.
Тя се взря в очите му за момент. После протегна деликатните си пръсти и ги положи в неговата длан за пръв път, като му позволи да й помогне да се изправи.
Внезапната промяна бе истински зашеметяваща. Все едно Сарене бе пристъпила от мрака в светлината или бе изплувала от хладната вода в топлия въздух.
Мръсотията и слузта на Елантрис спираха пред една черта и нататък продължаваха бели павета. На друго място чистата улица щеше да се забележи, но нямаше да е нещо изключително. Тук, с изгнилия Елантрис зад гърба й, изглеждаше, че е пристъпила в Рая на Доми.
Спря пред каменната порта и загледа този град в града с изумление. Хората вътре си говореха и работеха. Всички имаха прокълнатата елантриска кожа, но на лицата им грееха щастливи усмивки. Не бяха облечени с парцалите, за които смяташе, че са единствените дрехи наоколо. Носеха прости поли, панталони и ризи, но в изключително шарени цветове. Сарене с изумление установи, че това са платовете, които им бе пратила. Тя смяташе, че са обидни, а хората ги носеха с радост. Ярките оттенъци на жълтото, червеното и зеленото допълваха веселото им излъчване.
Това не бяха същите жалки хора, които преди няколко седмици се редяха и просеха храна. Изглеждаха като жители на някакво пасторално село, излъчващи радост, която бе нереалистична за истинския свят. Още повече, че живееха на единственото място, което бе по-ужасяващо от истинския свят.
— Какво?…
Дух, който продължаваше да държи ръката й, се усмихна широко и я въведе през портата.
— Добре дошла в Нови Елантрис, Сарене. Всичко, което си предполагала, е невалидно.
— Очевидно.
Приближи се набита елантриска жена, чиято рокля бе на яркозелени и жълти ивици. Тя изгледа Сарене критично.
— Лорд Дух, съмнявам се, че имаме нещо с нейния размер.
Дух се засмя и прецени на око височината й.
— Постарай се, Мааре — заръча и тръгна към ниска постройка до портата. През отворената врата се виждаха редици с окачени дрехи.
Сарене се притесни, оглеждайки собствената си одежда. Вече бе успяла да омаца бялата роба със слуз и мръсотия.
— Ела, скъпа — подкани я Мааре към съседната сграда. — Да видим какво ще изровим.
Майчински настроената жена успя да намери подходящи дрехи. Синя пола, която показваше краката й само до средата на прасците, и яркочервена блуза. Имаше и бельо, макар че и то бе изработено от ярки платове. Сарене не се оплакваше, всичко бе за предпочитане от пропитата с мръсотия роба.
След като се преоблече, тя се огледа във високото огледало. Половината й кожа бе с нормален цвят, но това още повече подчертаваше черните петна. Предполагаше, че с времето ще посивее като останалите елантрисци.
— Чакай — поколеба се тя. — Това огледало откъде се взе?
— Не е огледало, скъпа — уведоми я Мааре, докато ровеше за обувки и чорапи. — Гладък камък, май част от маса, обшит с тънки стоманени листове.
Сарене се вгледа по-внимателно и видя къде стоманените пластини се съединяваха една с друга. Беше забележително огледало. Камъкът явно бе невероятно гладък.
— Но откъде… — Сарене млъкна. Знаеше откъде бяха намерили стоманените пластини. Лично тя им ги бе изпратила, мислейки, че прецаква Дух, който бе поискал метал като част от подкупа.