Мааре изчезна за момент и се върна с обувки и чорапи. И двете се различаваха от полата и блузата й.
— Готово — каза жената. — Наложи се да ги взема от мъжкия гардероб.
Сарене усети, че се изчервява, докато ги приемаше.
— Не се притеснявай, скъпа — засмя се Мааре. — Нормално е краката ти да са големи. Доми знае, че тази височина трябва да се поддържа някак! А, ето още нещо.
Жената й подаде дълъг шал от оранжев плат.
— За главата — обясни Мааре и посочи собствената си забрадка. — Помага да забравим за косата.
Сарене кимна благодарно и уви шала около главата си. Дух я чакаше отвън, бе облечен с червени панталони и жълта риза. Усмихна й се, щом тя се появи.
— Чувствам се като откачена дъга — призна Сарене, гледайки шарените цветове.
Дух се засмя и й подаде ръка, за да я поведе навътре в града.
Неусетно тя започна да преценява височината му. Беше достатъчно висок за нея, макар и на косъм. Осъзна какво прави и завъртя очи. Целият свят рухваше, а тя заглеждаше мъжа до себе си.
— Свиква се, че всички изглеждаме като тропически птици през пролетта — обясняваше той. — Цветовете престават да те дразнят толкова, като ги поносиш известно време. Всъщност при цялата монотонност на стария Елантрис дори ги намирам за освежаващи.
Дух й показваше Нови Елантрис, докато се разхождаха. Не беше много голям, някъде около петдесет сгради, но компактността придаваше уют. В града едва ли имаше повече от пет-шестстотин души, но тя имаше чувството, че постоянно кипи движение. Мъжете работеха по стени и покриви, жените чистеха и шиеха, даже се виждаха тичащи деца. Изобщо не бе помисляла, че шаод може да вземе и деца, а не само възрастни.
Всички поздравяваха усмихнато Дух. В гласовете им личеше истинско приемане и любов, и уважение, каквито не бе виждала хората да изпитват към друг водач. Дори баща й, който бе много харесван, имаше своите критици. При по-малката популация беше по-лесно, но въпреки това бе впечатлена.
По някое време се приближиха към мъж на неопределена възраст, както бе обичайно при кожата на елантрисците, който седеше на каменен блок. Беше нисък и дебеличък, и не ги поздрави. Не го направи от грубост, а просто защото се бе съсредоточил върху нещо в ръката си.
Около него стояха няколко деца и гледаха работата му с нетърпеливи очи. Когато Сарене и Дух наближиха, мъжът подаде малкия предмет на едно от децата. Беше красиво издялан каменен кон. Момиченцето изръкопляска възхитено и прие дара с треперещи пръсти. Децата хукнаха нанякъде, а скулпторът посегна за нов камък. Започна да го дълбае с къс инструмент. Сарене се наведе към пръстите му и осъзна какво е това.
— Един от пироните ми! Използва един от кривите пирони, които ви пратих.
— А? — сепна се Дух. — А, да. Трябва да ти призная, Сарене, доста ни затрудни, докато намерим какво да правим с тази кутия. За претопяването им бе нужно твърде много гориво и не разполагахме с нужните инструменти. Тези пирони са един от най-хитрите ти номера.
Сарене се изчерви. Тези хора се бореха да оцелеят, лишени от ресурси, а тя бе толкова гадна, че им беше изпратила огънати пирони.
— Съжалявам. Боях се, че ще направите оръжия от желязото.
— Имала си право да се притесняваш — кимна Дух. — Все пак накрая те предадох.
— Сигурна съм, че си имал основателна причина — отговори бързо тя.
— Така е — потвърди той. — Но по онова време нямаше значение, нали? Ти беше права за мен. Аз бях и съм тиранин. Оставих част от населението без храна. Наруших уговорката ни и предизвиках смъртта на няколко чудесни люде.
Сарене поклати глава и каза тъжно:
— Ти не си тиранин. Това общество го доказва. Хората те обичат, а не може да има тирания, когато има любов.
Той се усмихна, но очите му показваха, че не е убеден. След това я погледна с неразгадаемо изражение.
— Е, все пак твоето изпитание не беше на загуба. Придобих нещо много важно през онези седмици.
— Провизиите? — попита Сарене.
— И тях.
Тя го изгледа продължително. След това се обърна към скулптора.
— Кой е този?
— Казва се Таан — обясни Дух. — Но може би си го чувала под името Аанден.
— Водачът на банда ли? — изненада се Сарене.
Дух кимна.
— Таан беше един от най-даровитите скулптори на Арелон, преди шаод да го вземе. След влизането си в Елантрис се беше отпуснал малко, но в крайна сметка се съвзе.
Оставиха скулптора да работи и Дух й показа останалата част от новия град. Минаха покрай голяма сграда, която се наричаше „Залата на падналите“. Тъгата в гласа му я спря да го разпита за нея, но около покрива й кръжаха няколко обезумели сеона. Сарене усети пристъп на мъка. Аше сигурно бе като тях. Тя си спомни за полуделите сеони, които кръжаха около Елантрис.