През нощта се бе надявала, че Аше ще я открие. Коратските жреци я бяха затворили в някаква килия. Явно вкарваха новодошлите в точно определен момент от деня. Тя бе стояла край прозореца с надеждата, че сеонът ще се появи.
Напразно. С объркването покрай сватбата дори не можеше да си спомни кога за последно го е видяла. Той не искаше да влиза в храма и бе тръгнал направо за тронната зала. Дали го бе мярнала в помещението? Дали бе чула гласа му сред останалите шокирани възгласи? Или пък надеждата замъгляваше спомените й? Сарене поклати глава и въздъхна, когато Дух я отведе от залата на падналите. Продължи да гледа през рамо, очаквайки Аше да е там. Винаги й оказваше подкрепа. Поне не бе мъртъв. Сарене потисна мъката си. Сигурно бе някъде в града. Можеше да го намери… и да му помогне някак…
Продължиха да вървят и Сарене се стараеше да се разсейва с гледките. Не можеше да понесе да мисли за Аше в момента. Скоро се озоваха сред открита площ и тя установи, че това са ниви. По изораните в земята редове вече имаше поникнали стръкове, а между тях работеха хора. Във въздуха се носеше характерна миризма.
— Риба? — сепна се Сарене.
— Тор — засмя се Дух. — Това е един от случаите, в който те надхитрихме. Поискахме риба, знаейки, че ще натикаш един варел с изгнили вътрешности в пратката.
— Май сте ме надхитрявали в повечето случаи. — Сарене се засрами, като си спомни как се бе радвала, че е измислила начин да прецака тази част от откупа. Ала без значение колко хитроумно бе постъпвала, елантрисците бяха успели да намерят приложение и за най-безмислените й доставки.
— Нямахме голям избор, принцесо. Всичко от стария Елантрис е изгнило и рухнало, даже камъните се ронят. Колкото и дефектни материали да си ни пращала, все са по-читави от всичко останало в града.
— Не бях права — призна тъжно тя.
— Не започвай отново — каза Раоден. — Ако почнеш да се самосъжаляваш, ще те заключа за един час с Галадон, за да видиш какво е истински песимизъм.
— Галадон ли?
— Едрият мъж, с когото се запозна край портите — обясни Дух.
— Дуладелецът ли? — Тя си спомни за якия кръглолик елантрисец с ясно изразен акцент.
— Точно.
— Песимистичен дуладелец? — повтори тя със съмнение. — Никога не съм чувала подобно нещо.
Дух се засмя отново и я въведе в голяма представителна сграда. Сарене се захласна от красотата й. Имаше изящни спираловидни арки, а подът бе от бял мрамор. Релефите по стените бяха по-майсторски и от тези на коратския храм в Теорас.
— Това е църква — каза тя и прокара пръст по резбования мрамор.
— Да. Откъде знаеш?
— Тези сцени са от „До-Корат“ — каза тя и го погледна укорително. — Някой май не е внимавал в църковното училище.
Дух смотолеви нещо.
— Не се опитвай да ме убедиш, че не си ходил. — Сарене отново се обърна към резбите. — Очевидно си благородник. Трябва да си посещавал църквата от благоприличие, дори да не си бил вярващ.
— Милейди е много наблюдателна. Разбира се, че съм смирен слуга на Доми, но трябва да призная, че не внимавах винаги по време на службите.
— И кой всъщност си ти? — попита дружелюбно Сарене, успявайки да зададе за пръв път въпроса, който я измъчваше, откакто бе срещнала Дух.
Той се замисли.
— Вторият син на лорда на плантация Йен. Неголямо владение в южната част на Арелон.
Може би беше вярно. Не си бе направила труда да запомня всички дребни благородници. Беше й достатъчно трудно да се оправи с херцозите, графовете и бароните. Но можеше и да е лъжа. Дух беше приличен политик и умееше да лъже убедително. Във всички случаи беше придобил отлични управленски умения, които като цяло липсваха на арелонската аристокрация според нея.
— От колко време… — започна тя, извръщайки се от стената. След това замръзна и затаи дъх.
Дух сияеше.
От него струеше призрачна светлина. Можеше да види очертанията на костите от енергията, която гореше в гърдите му. Устата му се отвори в беззвучен писък и той рухна на земята, а светлината се разгоря. Сарене понечи да се втурне към него, но се спря, разколебана какво да стори. Тя стисна зъби и повдигна главата му, за да не се удря в мраморния под при гърчовете. Почувства нещо. Кожата на ръцете й настръхна и по тялото й премина студена тръпка.
Нещо голямо и необятно се притискаше към нея. Сякаш самият въздух се отместваше от тялото на Дух. Вече не виждаше костите, защото светлината бе по-блестяща. Сякаш тялото се разтваряше в белотата. Щеше да реши, че е изчезнал, ако не усещаше тежестта му в ръцете си. Спазмите престанаха и тялото му се отпусна.