— Те са моят народ, татко.
— Ти си там само от два месеца.
— Любовта не зависи от времето. Трябва да остана в Арелон. Ако ще падне, и аз ще падна с него, но мисля, че още има надежда. Сигурно има начин да спрем Телрий.
— Но ти си затворена в онзи град, Сарене. Какво може да сториш оттам?
— Аше ще е мой пратеник. Вече не мога да ги водя, но ще опитам да им окажа помощ. Дори да не успея, трябва да остана.
— Виждам — въздъхна дълбоко баща й. — Животът си е твой, Сарене. Винаги съм вярвал в това, макар да го забравям понякога.
— Ти ме обичаш, татко. Ние пазим любимите си.
— Така е. Никога не го забравяй, дъще.
Сарене се усмихна.
— Няма.
— Аше — Евънтео привика съзнанието на сеона в разговора.
— Да, кралю. — Тонът на Аше беше почтителен.
— Искам да я пазиш. Ако пострада, веднага се свържи с мен.
— Както винаги е било и ще бъде, кралю — отговори Аше.
— Сарене, въпреки всичко ще подготвя армадата за защита. Нека приятелите ти знаят, че всеки кораб, който навлезе в наши води, ще бъде потопен без предупреждение. Целият свят се обръща срещу нас и не мога да рискувам безопасността на народа си.
— Ще ги предупредя, татко — обеща Сарене.
— Лека нощ, Ене, и Доми да те благослови.
Хратен си беше върнал контрола. Като героите от старите сворденски легенди се бе спуснал в подземното царство — физически, умствено и духовно, и бе излязъл по-силен. Хватката на Дилаф бе разчупена. Хратен усещаше, че веригите бяха изковани от собствената му завист и несигурност. Беше се почувствал заплашен от страстта на Дилаф, защото собствената му вяра бе разклатена. Сега беше толкова твърдо убеден, колкото и когато пристигна в Арелон. Щеше да спаси тези хора.
Дилаф отстъпи неохотно. Артетът се съгласи мрачно да не организира повече литургии без изричното му позволение. В замяна на новата си длъжност като главен артет на храма се съгласи да освободи многобройните си одиви и да ги закълне в по-необвързващата позиция на крондети. Най-голямата промяна не бе в действията на артета, а в увереността на Хратен. Докато знаеше, че вярата му е не по-слаба от тази на Дилаф, жрецът не можеше да го манипулира.
Но Дилаф не искаше да се откаже от разрушаването на Елантрис.
— Те са нечестиви! — настояваше той, докато вървяха към храма.
Нощната служба беше изключително успешна. Хратен вече държеше три четвърти от местната аристокрация като новопокръстени дерети или симпатизанти. Телрий щеше да бъде коронясан до седмица и щом властта му укрепнеше, щеше да обяви покръстването си в Шу-Дерет. Арелон беше негов, а имаше още месец от срока на вирна.
— Елантрисците изпълниха задачата си, артет — обясни Хратен, докато крачеха. Нощта бе студена, макар че не виждаха парата от дъха си.
— Защо ми забранявате да проповядвам срещу тях, милорд? — Гласът на Дилаф беше горчив. Хратен му бе забранил да говори срещу Елантрис и проповедите му бяха загубили устрема си.
— Защото проповядването срещу Елантрис вече не е нужно. — Хратен посрещна гнева му с логика. — Не забравяй, че нашата омраза имаше цел. Сега доказах, че Джадет има върховна власт над Елантрис и това показа, че нашият Бог е истински, а Доми е фалшив. Хората разбират това подсъзнателно.
— Но елантрисците са нечестиви.
— Те са зли, еретични и определено нечестиви. Но в момента не са важни. Сега трябва да се съсредоточим върху нашата религия. Да покажем на хората как да се свържат с Джадет, като се закълнат на теб или на някого от останалите артети. Те усещат, че вярата ни е истинска, и е наш дълг да им покажем как да се присъединят към нея.
— А Елантрис ще се измъкне, така ли? — настоя Дилаф.
— Естествено, че не. Ще има време да се разправим с него, щом тази нация и монархът й попаднат твърдо в обятията на Джадет. — Хратен се усмихна на себе си, извръщайки се от намръщения Дилаф.
Осъзна, че се е свършило. „Направих го. Покръстих хората без кървава революция.“ Но още не бе приключил. Арелон беше негов, но оставаше още един народ.
Хратен имаше планове за Теод.
Вратата беше залостена отвън, но дървесината бе част от оригиналния Елантрис и съответно бе изгнила като всичко останало в града. Галадон каза, че паднала от пантите при първото докосване. Вътре започваше тъмно стълбище, чиито стъпала бяха покрити с десетгодишен прах. По него си личаха само стъпките, оставени от големите крака на Галадон.
— И отива чак до върха? — попита Раоден, прекрачвайки през прага.
— Коло. Стълбището е закрито през цялото време и има само няколко отвора за светлина. Една грешна стъпка и ще се изтъркаляш толкова продължително и болезнено, колкото някоя от моите истории.