Раоден кимна и започна изкачването, а дуладелецът го последва. Преди реод стълбището се е осветявало с елантриска магия, но сега тъмнината се прорязваше от тънки лъчи светлина, идещи от редките цепнатини. Стълбите се виеха около външната стена на сградата и долните площадки се виждаха, ако човек се надвесеше. Някогашният парапет отдавна бе изгнил.
Спираха да почиват често, защото елантриските тела не издържаха на физическото напрежение. Все пак накрая се изкачиха. Тук дървената врата бе по-нова. Стражата явно я бе монтирала след изгниването на старата. Нямаше дръжка. Беше по-скоро барикада, а не врата.
— Ето до тук стигнах, суле — обясни Галадон. — Изкачих се по стълбите, Долокен, само да открия, че ми трябва брадва.
— Е, затова сега си носим. — Раоден вдигна същата брадва, с която Таан се канеше да събори къщата върху него. Двамата се хванаха на работа и започнаха да секат дъските на смени.
Събарянето на вратата се оказа трудна работа, дори с брадва. Раоден се уморяваше след няколко замаха, а ударите почти не нараняваха дървесината. Все пак успяха да изкъртят една дъска и окуражени от напредъка, пробиха достатъчно голяма дупка, за да се промъкнат.
Гледката си струваше усилията. Раоден бе изкачвал стените на Елантрис десетки пъти, но сега гледката на Кае бе изключително сладка. Градът беше тих; явно страховете за нашествие бяха неоправдани. Раоден се усмихна доволно. Имаше чувството, че е изкачил планина, а не стълбище. Стените на Елантрис отново бяха в ръцете на създателите си.
— Успяхме — каза той и се облегна на парапета.
— Доста време ни отне — отвърна Галадон и застана до него.
— Само няколко часа. — Раоден започваше да забравя мъките от непосилния труд при въодушевлението от победата.
— Не говоря за пробиването на вратата. Опитвам се да те докарам тук от три дни.
— Бях зает.
Галадон изсумтя и измърмори нещо под носа си.
— Какво?
— Двуглавият ферин никога не напуска гнездото си.
Раоден се усмихна. Знаеше джиндоската поговорка. Ферините бяха говорящи птици и често си крещяха една на друга в джиндоските блата. Поговорката се отнасяше за хора, които са намерили ново хоби. Или нова любов.
— Е, стига де — изгледа го Раоден. — Не съм чак толкова зле.
— Суле, през последните три дена се разделяте единствено когато отивате до тоалетната. И сега щеше да я вземеш, ако не те бях отвлякъл, докато никой не гледаше.
— Ами, тя ми е съпруга — оправда се Раоден.
— И смяташ ли да й съобщиш този факт?
— Може би — отвърна небрежно принцът. — Не искам обаче да се чувства някак задължена.
— О, разбира се.
— Галадон, приятелю. — Раоден въобще не се впрягаше от приказките му. — Твоите хора ще се ужасят колко неромантичен си.
Дуладел беше известен с мелодраматичните си романси и забранена любов.
Галадон изсумтя и с това показа какво мисли за романтичните наклонности на сънародниците си. Сетне се обърна и се загледа в Кае.
— Е, суле, качихме се. Сега какво ще правим?
— Не знам — призна Раоден. — Ти ме накара да дойда.
— Да, но идеята да търсим стълби си беше твоя.
Раоден кимна, спомняйки си краткия разговор отпреди три дена. Наистина ли бе минало толкова време? Не беше усетил. Може би наистина прекарваше повече време със Сарене. Не че чувстваше някаква вина от това.
— Ето там — посочи Галадон, присвивайки очи към града.
— Какво? — Раоден проследи протегнатата ръка.
— Виждам флаг. Там са нашите липсващи стражи.
Раоден едва различи червения флаг в далечината.
— Сигурен ли си?
— Абсолютно — отвърна Галадон.
Принцът примижа и разпозна сградата, над която се вееше знамето.
— Това е имението на херцог Телрий. Какво общо има градската стража на Елантрис с него?
— Може би е под арест — предположи Галадон.
— Не. Стражата няма такива функции.
— Тогава защо са зарязали стените? — учуди се дуладелецът.
Раоден поклати глава.
— Не съм сигурен. Но нещо определено не е наред.
Двамата се отправиха към стълбището умислено.
Имаше само един начин да разбере какво е станало със стражата. Сарене бе единственият човек, хвърлен в Елантрис след изчезването на войниците. Само тя можеше да обясни политическия климат в града.
Но Сарене все още не искаше да говори за външния свят. Нещо през последните дни преди изгнанието й е било прекалено болезнено за нея. Раоден усещаше, че е наранена, и не разпитваше. Не искаше да я разстройва. В интерес на истината се наслаждаваше на времето, което прекарваха заедно. Остроумието й го караше да се усмихва, интелектът й го заинтригуваше, а характерът й го окуражаваше. След десет години с жени, чиято единствена мисъл бе как изглеждат в роклите си — поведение, наложено насила и предвождано от слабохарактерната му мащеха, — бе готов за жена, която не отстъпва при първия изглед за конфликт. Жена, каквато бе майка му, преди да почине, доколкото си спомняше.