Хратен поклати глава, чувствайки лека вина. Използваше Телрий, защото кралят се бе оказал чудесен инструмент. Но той нямаше да се покръсти от сърце. Нямаше да приеме наистина Джадет и Неговата империя. Обещанията му бяха кухи като властта му на трона. Но въпреки това Хратен го използваше.
Беше логично, а гьорнът бе разбрал, че силата на вярата му се крие в логиката. Телрий може и да не беше вярващ, но ако децата му отраснеха като дерети, щяха да бъдат. Симулираното покръстване на един човек щеше да се окаже спасение за цялото кралство. Хратен усети, че очите му постоянно се стрелкат към мрачните улици на Елантрис. Искаше да се съсредоточи върху Телрий и предстоящото завладяване на Арелон, но мислите му летяха в друга посока.
Трябваше да признае с неохота, че бе на стените тази нощ не само да размишлява на спокойствие. Тревожеше се за принцесата. Тази емоция го притесняваше, но не можеше да отрече съществуването й. Сарене бе чудесен противник, а той знаеше колко опасни са улиците на Елантрис. Беше преценил, че рискът си струва, когато нареди да я отровят. Но след три дни решителността му започваше да се стопява. Искаше тя да оцелее по повече от една причина.
Затова гледаше улиците с глупавата надежда да я зърне и да се утеши, че е невредима. Разбира се, не виждаше нищо. Тази вечер нямаше никакви елантрисци. Не знаеше дали са се преместили в други части на града, или насилието е ескалирало дотолкова, че са се избили едни други.
Надяваше се това да не е вярно, за доброто на принцесата.
— Ти си гьорн Хратен — разнесе се внезапен глас.
Той се завъртя, търсейки кой се е приближил незабелязано. Зад него кръжеше сеон и светеше ярко в мрака. Хратен примигна и различи аона в центъра му. Део.
— Аз съм — каза той предпазливо.
— Идвам от името на господаря си крал Евънтео от Теод — съобщи сеонът с мелодичен глас. — Той иска да говори с теб.
Хратен се усмихна. Чудеше се колко време ще е необходимо на Евънтео да се свърже с него.
— Нямам търпение да чуя какво ще каже негово величество.
Сеонът се промени, изобразявайки главата на мъж с овално лице и пълна брадичка.
— Ваше величество — кимна леко Хратен. — С какво да ви услужа?
— Няма нужда от любезности, гьорн — отвърна Евънтео равнодушно. — Знаеш какво искам.
— Дъщеря ви.
Кралската глава кимна.
— Знам, че имаш някаква власт над тази болест. Какво ще е нужно да излекуваш Сарене?
— Аз нямам власт — отвърна смирено Хратен. — Бог Джадет ме излекува.
Кралят направи пауза.
— И какво ще му е нужно на твоя Джадет да излекува дъщеря ми?
— Бог може да бъде убеден, ако го окуражите. Неверниците не получават чудеса, ваше величество.
Крал Евънтео бавно сведе глава. Очевидно знаеше какво ще поиска Хратен. Явно обичаше много дъщеря си.
— Ще направя каквото поискаш, жрецо — обеща Евънтео. — Ако дъщеря ми излезе невредима от този град, ще се покръстя в Шу-Дерет. Знам, че и без това ще се стигне дотам.
Хратен се усмихна широко.
— Ще видя дали мога да… окуража Бог Джадет да върне принцесата, ваше величество.
Евънтео кимна. Имаше вид на победен човек. Сеонът прекъсна връзката и отлетя без повече приказки.
Хратен се усмихна. Финалната част от плана му идваше на мястото си. Евънтео бе взел мъдро решение. Така поне можеше да поиска нещо за покръстването си — макар че щеше да го получи във всички случаи. Хратен погледна към Елантрис по-нетърпелив отвсякога Сарене да се върне невредима. Изглежда, че след няколко месеца щеше да достави на вирна не едно, а две езически кралства.
Имаше мигове, в които Раоден искаше баща му да е мъртъв. Когато виждаше, че хората страдат, и знаеше, че баща му е виновен. Ядон беше коварен в успеха си и безмилостен в устрема да смачка останалите. Наслаждаваше се да гледа как благородниците се боричкат, докато кралството рухваше. Арелон щеше да е по-добре без крал Ядон.
Все пак, когато научи, че баща му е умрял, Раоден осъзна, че емоциите му са неочаквано печални. Сърцето му искаше да забрави Ядон от последните пет години и да запомни онзи от детството му. Баща му беше най-успешният търговец в Арелон — уважаван от сънародниците и обичан от сина си. Беше силен и честен мъж.
Част от Раоден си оставаше онова дете, което виждаше в баща си най-големия герой. Две неща му помагаха да забрави болката от загубата — Сарене и аоните. Когато не се занимаваше с едното, беше с другото. Нови Елантрис вече се управляваше самостоятелно. Хората сами си създаваха проекти и рядко възникваха спорове, при които да се намесва. Затова често идваше в библиотеката и рисуваше аони, докато Сарене четеше.