— Долокен! — изруга Галадон. — Суле, пропорциите съвпадат напълно. Дори наклоните са идентични.
Раоден завърши аона с последно движение. След това се присъедини към останалите да погледне картата.
— Но тогава какво не е наред? Планините са си там, както и крайбрежието, и езерото.
Сарене сви рамене.
— Не ме гледай. Ти си експертът. Аз дори не мога да започна да рисувам.
Раоден се вгледа в аона. След няколко секунди символът примигна и изчезна. Потенциалът му бе блокиран от някаква необяснима причина. Ако хипотезата на Сарене бе вярна, то аоните бяха по-тясно свързани с Арелон, отколкото предполагаше. Каквото и да спираше аондор, то вероятно бе повлияло и на земята.
Обърна се да похвали Сарене за подсказката. Думите заседнаха в гърлото му. Нещо не бе наред. Тъмните петна по кожата на принцесата бяха с различен цвят. По-скоро смес от синкаво и лилаво, като синини.
Сякаш избледняваха пред очите му.
— Милостиви Доми! — възкликна той. — Галадон, виж я!
Дуладелецът се обърна разтревожено и на лицето му се изписа смайване.
— Какво има? — настоя принцесата, гледайки ги изнервено.
— Какво направи, суле? — попита Галадон.
— Нищо! — извика Раоден и се обърна към мястото, където бе начертал аона. — Нещо друго я е излекувало.
В този момент направи връзката. Сарене не можеше да рисува аони. Оплакваше се, че й е студено, и твърдеше, че раните не я болят.
Раоден посегна и докосна лицето й. Плътта й беше топла, дори повече от на новодошлите, които още не бяха изстинали. Той дръпна шала от главата й и прокара треперещи пръсти по невидимите руси косъмчета, които почваха да никнат.
— Идос Доми — прошепна той. След това я грабна за ръката и я поведе навън.
— Дух, не разбирам — протестираше тя, докато я водеше към площада пред портите на Елантрис.
— Сарене, ти изобщо не си била елантрисец. Това е трик. Същият, който използва гьорнът. Хратен има някакъв начин да те накара да приличаш на взет от шаод.
— Но… — понечи да възрази тя.
— Помисли, Сарене! — Раоден я завъртя, така че да срещне очите му. Гьорнът продължаваше да се моли над тях, но гласът му бе приглушен заради разстоянието. — Сватбата ти с Роял щеше да сложи на трона противник на Шу-Дерет. Хратен е искал да я спре и го е направил по най-нараняващия начин. Ти не принадлежиш на това място.
Той отново дръпна ръката й, опитвайки да я поведе към портите. Тя устоя, запъвайки се с равна сила.
— Не отивам.
Раоден се обърна изненадано.
— Трябва. Сарене, това е Елантрис. Никой не иска да е тук.
— Не ми пука — настоя тя с твърд и непокорен глас. — Оставам.
— Арелон има нужда от теб.
— Арелон е по-добре без мен. Ако не се бях намесила, Ядон щеше да е жив и Телрий нямаше да се качи на трона.
Раоден застина. Искаше тя да остане. Копнееше за това. Но щеше да стори всичко необходимо, за да я измъкне от Елантрис. Този град носеше смърт. Вратите се отваряха: гьорнът бе разпознал плячката си.
Сарене погледна Раоден с широко отворени очи и посегна към него. Петната й бяха изчезнали напълно. Беше красива.
— Мислиш ли, че можем да си позволим да те храним, принцесо? — Той се насили да прозвучи грубо. — Въобразяваш си, че ще хабим храна за някого, който не е от нас?
— Номерът не минава, Дух — опъна се Сарене. — Виждам истината в очите ти.
— Тогава повярвай на тази истина. Дори при минимални дажби Нови Елантрис има храна само за няколко седмици. Засели сме семена, но ще минат месеци, преди да получим реколта. През това време ще гладуваме. Всички — жени, мъже, деца. Ще гладуваме, ако някой отвън не ни снабди с припаси.
Тя се поколеба, след което се притисна към гърдите му.
— Проклет да си — изсъска. — Доми да те прокълне.
— Арелон има нужда от теб — прошепна той. — Ако си права и на трона седи симпатизант на Фьорден, Елантрис няма много време. Знаеш какво ще направят с нас деретските жреци, ако вземат властта. Нещата в страната са се объркали и ти си единствената, за която вярвам, че може да ги оправи.
Тя го погледна в очите.
— Ще се върна.
Няколко души в жълти униформи се втурнаха към тях и ги разделиха. Те изблъскаха Раоден и той падна по гръб на хлъзгавите павета, докато отвеждаха Сарене. Остана да лежи така, усещайки как слузта попива в дрехата на гърба му, и погледна към мъжа с кървавочервените доспехи. Гьорнът го изгледа за миг, след което се обърна и последва Сарене навън. Портите се затръшнаха.
Портите се затръшнаха. Този път не затваряха Сарене в Елантрис, а извън него. Емоциите разкъсваха душата й като глутница гладни вълци, всяка напираща за вниманието й. Преди пет дена мислеше, че животът й е свършил. Мечтаеше, молеше и просеше от Доми да я излекува. Сега копнееше да се завърне към проклятието, стига да бъдеше заедно с Дух.