Във въздуха се носеше ухание на сапун, масло и благовония, и това объркваше съзнанието му. В дъното на помещението, до единствения фенер имаше сандък с пепел, остатък от изгорелия тамян. Хратен свали бронираната ръкавица и разтърка пепелта между пръстите си.
— Тази пепел е като остатъка от могъществото ти, нали, Хратен? — разнесе се глас.
Той се завъртя стреснато. Зад него в сенките стоеше фигура в познатите деретски одежди.
— Какво правиш тук? — сопна се Хратен, разпознал Дилаф, и изтупа пепелта, за да сложи ръкавицата си.
Дилаф не отговори. Само седеше в тъмното и го гледаше втренчено.
— Дилаф? — повтори Хратен. — Зададох ти въпрос.
— Ти се провали тук, Хратен — прошепна Дилаф. — Глупакът Телрий те разиграва. Теб, гьорн на Шу-Дерет. Хората не могат да отправят искания към империята Фьорден, Хратен. Не бива.
Гьорнът усети как почервенява.
— Какво разбираш ти? — извика той. — Остави ме на мира, артет.
Дилаф не помръдна.
— Беше близо. Признавам ти го. Но глупостта ти провали победата.
— Ба! — ревна Хратен и избута дребния мъж, за да се отправи към изхода. — Моята битка не е свършила. Все още имам време.
— Дали? — попита Дилаф. Хратен видя с периферното си зрение как артетът взема стиска пепел и я разтърква с пръсти. — Всичко ти се изплъзна, нали? Моята победа е по-сладка пред лицето на твоя провал.
Хратен спря и се засмя.
— Победа? Каква победа си постигнал? Каква?…
Дилаф се усмихна. Лицето му бе прикрито в сенките, но личеше, че се усмихва. Изражението му, в което се смесваха страст, амбиция и фанатизъм, което Хратен бе забелязал още в първия ден, бе толкова стряскащо, че въпросът замръзна на устните му. В трепкащата светлина артетът не изглеждаше като човек, а като свракис, изпратен да го измъчва.
— Дилаф? — попита Хратен с твърде тих глас, за да бъде чут. — Каква победа?
— Ау! — изохка Раоден, докато Галадон забиваше иглата в бузата му.
— Стига си хленчил — нареди дуладелецът и издърпа конеца.
— Карата е много по-добра от теб — изтъкна Раоден. Седеше пред огледалото в отредените им покои в имението на Роял. Беше наклонил глава на една страна и гледаше как Галадон зашива раната му.
— Ами тогава чакай да се върнем в Елантрис — отвърна сърдито дуладелецът и заби иглата отново.
— Не — въздъхна Раоден. — Вече чаках твърде много. Усещам, че се отваря всеки път, като се усмихна. Защо не можа да ме одраска по ръката?
— Защото сме елантрисци, суле — обясни Галадон. — Ако има шанс за нещо лошо, то непременно ще ни се случи. Имаш късмет, че се отърва само с толкова. Всъщност имаш късмет, че изобщо успя да се дуелираш с тяло като нашите.
— Не беше лесно — призна Раоден, стараейки се да не мърда, докато приятелят му се трудеше. — Затова трябваше да приключа толкова набързо.
— Е, биеш се по-добре, отколкото очаквах.
— Накарах Еондел да ме научи. Едно време, когато опитвах да докажа, че законите на баща ми са глупави. Графът избра фехтовката, защото реши, че ще е по-полезна за един политик. Не съм си представял, че ще ми дотрябва, за да се защитавам от жена си, която искаше да ме насече на парчета.
Галадон изсумтя развеселено и го прободе отново, при което принцът стисна зъби заради болката. Вратите бяха залостени, а пердетата спуснати, защото Раоден трябваше да свали илюзията, за да позволи на приятеля си да зашие раната. Херцогът бе така добър да им предложи гостоприемството си. Роял беше единственият от старите му приятели, който бе по-скоро заинтригуван, отколкото раздразнен от образа на Калу.
— Готово, суле — обяви Галадон, завършвайки последния шев.
Раоден кимна и се погледна в огледалото. Почти бе започнал да мисли, че красивото дуладелско лице му принадлежи. Това беше опасно. Трябваше да запомни, че все още е елантрисец с всичките си слабости и болки, въпреки безгрижния образ, който бе създал.
Галадон все още носеше маска. Аонските илюзии си стояха, стига да не ги закачаше. Нямаше значение дали аоните са нарисувани във въздуха, или на земята, те можеха да бъдат премахнати само от друг елантрисец. Според книгите дори символите, нарисувани в пръст, щяха да продължат да действат, даже в случай че бъдат изтрити от времето или природата. Илюзиите бяха прикрепени към бельото им, за да може да сменят дрехите често, без да се налага да рисуват аоните наново. Галадон изглеждаше като широколик незапомнящ се дуладелец. Бяха открили образа му в края на една книга. С лицето на Раоден бе много по-трудно.
— Как е образът? — попита Раоден и извади книгата за аондор, за да възстанови илюзията. — Убедителен ли съм?
Галадон сви рамене и седна на леглото му.