Роял бе прекъснат от тропот на крака по коридора. Ейхан се завръщаше. Странно. Сарене се обърна, защото не бе чула вратата да се затваря. На прага не стоеше Ейхан. Вместо него зърна група въоръжени войници, предвождана от добре облечен мъж. Крал Телрий. Сарене подскочи, но изненаданият й вик бе изгубен сред останалите възклицания. Телрий пристъпи навътре и десетина мъже от градската стража на Елантрис изпълниха помещението. Следваше ги дебелият граф Ейхан.
— Ейхан! — извика Роял. — Какво направи?
— Най-сетне те спипах, старче — извика радостно графът и гушите му се разклатиха. — Казах, че ще ти го върна. Айде сега се подигравай на керваните ми, проклет стар глупак. Да видим как ще се справят твоите, докато гниеш в затвора.
Херцогът поклати тъжно побелялата си глава.
— Глупак. Не осъзна ли, че това не е игра? Вече не си играем с плодове и коприни.
— Протестирай колкото си искаш. — Ейхан поклати триумфално пръста си в неприличен жест. — Но трябва да признаеш, че ти го върнах! Чакам този миг от месеци. Ядон така и не ми повярва. Той наистина смяташе, че си неспособен да го предадеш. Твърдеше, че старата ви дружба е твърде дълбока.
Роял въздъхна и погледна Телрий, който се усмихваше с наслада на диалога им.
— О, Ейхан! Винаги си действал, без да се замислиш.
Сарене беше зашеметена. Не можеше нито да мръдне, нито да проговори. Предателите бяха хора с уклончив поглед и кисела физиономия. Не можеше да свърже този образ с Ейхан. Той беше нахален и буен, но тя го харесваше. Как можеше да извърши нещо толкова ужасно? Телрий щракна с пръсти. Един войник пристъпи напред и заби меча си в корема на Роял. Херцогът извика и падна със стон.
— Такава е присъдата на вашия крал — обяви Телрий.
Ейхан извика и дебелото му лице се опули.
— Не! Ти каза, че ще лежи в затвора! — Той избута краля и коленичи до Роял.
— Така ли? — присмя се Телрий. След това нареди на войниците си: — Вие двамата, вземете още хора и открийте убийците… — Потупа брадичката си замислено. — После ги хвърлете от стените на Елантрис.
Мъжете отдадоха чест и излязоха.
— Останалите — продължи Телрий, — убийте тези предатели. Започнете със скъпата принцеса. Нека да е ясно какво наказание очаква тези, които искат да узурпират трона.
— Не! — извикаха Шуден и Еондел едновременно.
Войниците пристъпиха и Сарене се озова зад стена, оформена от Шуден, Еондел и Лукел. За съжаление от тях само старият граф имаше оръжие, а насреща им бяха десетима.
— Интересно, че говорите за узурпатори, херцог Телрий — разнесе се глас от другия край на масата. — Мислех, че тронът принадлежи на семейството на Ядон.
Сарене погледна натам. Видя Дух, или по-скоро някой, облечен с неговите дрехи. Имаше бледа аонска кожа, пясъчноруса коса и поразителни сини очи. Очите на Дух. Но по лицето му нямаше следи от покварата на Елантрис.
Той захвърли на масата парцал с кафяви петна, сякаш току-що бе обърсал грима си, за да разкрие различното лице под него.
Телрий се стресна и залитна към стената.
— Принц Раоден! — задави се той. — Не. Ти си мъртъв. Казаха, че си мъртъв!
Раоден. Сарене се вцепени. Погледна към Дух, зачудена кой е той и дали някога го е познавала наистина. Принцът се обърна към войниците.
— Нима ще убиете истинския крал на Арелон! — извика той.
Стражите отстъпиха с уплашени и объркани лица.
— Защитете ме! — изкрещя Телрий и побягна от стаята. Войниците се спогледаха и го последваха, оставяйки конспираторите сами.
Дух-Раоден прескочи масата, като избута Лукел. Премести заекващия Ейхан от пътя си и коленичи до Кайн, който единствен се опитваше да стори нещо за раната на Роял. Сарене стоеше стъписана отзад с парализирани сетива. Беше очевидно, че грижите на Кайн няма да спасят херцога. Мечът беше преминал през тялото му и раната със сигурност бе смъртоносна.
— Раоден! — изстена херцог Роял. — Ти се завърна!
— Лежи, Роял. — Раоден промуши въздуха с пръст и започна да рисува сияещ символ.
— Трябваше да се сетя, че си ти — изхриптя херцогът. — Всичките тези глупости за вярата в хората. Представяш ли си, за малко щях да се съглася с теб? Трябваше да изпратя убийците още щом пристигнаха.
— Ти си твърде добър за тази работа, Роял — отвърна Дух, а гласът му тежеше от емоции.
Роял видя за пръв път аона, който Дух чертаеше над него. Зяпна от изумление.
— Нима и прекрасният град се е върнал?
Дух не отговори, съсредоточен над аона. Рисуваше различно отпреди, по-бързо и по-сръчно.
Завърши символа с малка линия на дъното. Той започна да свети топло и огря херцога със сиянието си. Ръбовете на раната сякаш се свиха леко. Драскотината по главата на Роял се затвори и някои от старческите му петна изчезнаха.