Раоден поклати невярващо глава. Шаод се случваше на други хора — непознати и далечни. Хора, които заслужаваха проклятие. Не на престолонаследника на Арелон. Не на Раоден.
Град Елантрис се простираше пред него. Високите стени бяха осеяни със стражници и в тях пазеха войници, чиято цел бе не да отблъскват враговете на града, а да пречат на жителите му да побегнат. След реод всеки посетен от шаод биваше хвърлян да гние в Елантрис. Падналият град се бе превърнал в огромна гробница за тези, чиито тела бяха забравили как се умира.
Раоден си спомни как бе стоял на тези стени и бе гледал ужасяващите жители на Елантрис точно както войниците го наблюдаваха в момента. Тогава градът му се струваше далечен, въпреки че беше съвсем близо. Беше се зачудил дори какво ли ще е да се разходи из потъмнелите му улици.
Сега щеше да разбере.
Раоден се притисна към портата за миг, сякаш да премине през метала и да пречисти тялото си от покварата. Сведе глава и изстена тихо. Искаше да се отпусне на мръсните камъни и да лежи, докато не се събуди от съня. Но знаеше, че никога няма да се събуди. Жреците бяха казали, че този кошмар ще трае вечно.
Нещо отвътре го подтикна да тръгне напред. Знаеше, че трябва да продължи да се движи, защото ако спреше, щеше просто да се предаде. Шаодът бе взел тялото му. Нямаше да позволи да му отнеме и разсъдъка.
Така че той превърна гордостта си в щит срещу отчаянието, обезсърчението и най-вече самосъжалението, вдигна глава и погледна проклятието в очите.
Преди, когато стоеше на стените на Елантрис и гледаше отгоре обитателите му, виждаше мръсотията, покриваща града. Сега буквално бе потопен в нея.
Всяка повърхност, от стените на сградите до пукнатините между паветата, бе покрита със слой мръсотия. Мазното вещество убиваше останалите цветове и сливаше всичко в смес от песимистично черно и кафяво-зеленикавия оттенък на канализация.
Раоден беше мяркал неколцина от обитателите на града. Сега можеше и да ги чуе. Десетина елантрисци бяха налягали по вонящите павета на площада. Мнозина стояха, незаинтересовани или неразбиращи, в локви мътна вода, остатък от снощния дъжд. И стенеха.
Повечето бяха тихи, мрънкаха под нос или пъшкаха от някаква невидима болка. Но една жена в далечния край на площада пищеше мъчително. След малко и тя замлъкна, останала без дъх или без сила.
Повечето носеха свободни парцаливи одежди, не по-малко мръсни от улиците. Раоден се загледа и разпозна облеклото. Самият той бе с бяла погребална одежда. Дълги ивици плат, съшити в свободна роба. Платът по ръцете и краката му вече бе покрит с петна от допира до градската порта и каменните колони. Раоден заподозря, че скоро ще е неразличим от останалите обитатели на Елантрис.
„Ето в това ще се превърна. Вече се почна. След няколко седмици ще съм поредният отхвърлен труп, подсмърчащ в някой ъгъл.“
Някакво движение в далечния край на площада го изтръгна от самосъжалението. Неколцина елантрисци клечаха в сянката на един праг точно срещу него. Не можеше да различи ясно силуетите им, но очевидно очакваха нещо. Усещаше, че погледите им са вперени в него.
Раоден вдигна длан, за да заслони очите си, и си спомни, че държи малка кошница. В нея бяха ритуалните коратски дарове за отвъдното, или в този случай за Елантрис. Самун хляб, малко зеленчуци, шепа зърно и стъкленица с вино. Обикновено даровете бяха по-пищни, но дори жертвите на шаод не биваше да остават без нищо.
Раоден отново погледна към фигурите на прага и се сети за слуховете за бруталната жестокост в Елантрис. Сенките не помръдваха, но втренчените им погледи го изнервяха.
Пое си дъх и тръгна покрай градската стена към източния край на площада. Силуетите още го наблюдаваха, но не тръгнаха след него. След малко вече не ги виждаше, а след още няколко крачки се шмугна в една от страничните улички.
Въздъхна, имаше чувството, че е избегнал нещо, макар да не знаеше точно какво. Увери се, че никой не го следи, и постепенно се почувства глупаво заради тревогите си. Все още не бе видял нищо, което да потвърди слуховете за Елантрис. Раоден поклати глава и продължи напред.
Вонята беше почти непоносима. Вездесъщата мръсотия имаше тежък дъх на загнила плесен. Раоден беше толкова отвратен от миризмата, че почти настъпи съсухрения старец, който се бе присвил до стената на сградата. Човекът изстена жално и протегна тънката си ръка. Раоден погледна надолу и изтръпна. „Старецът“ всъщност беше младеж на около шестнайсет години. Лицето му беше мръсно и на петна, но определено детско. Принцът отстъпи неволно назад.