Шумът се повтори отново — шум от сражение.
Раоден скочи от леглото и отвори вратата на балкона. В нощното небе се виеше пушек, а из града пламтяха пожари. От мрака долитаха ужасени писъци, а някъде наблизо се чуваше удряне на метал в метал. Раоден си наметна един жакет и излезе в коридора. Зави зад ъгъла и се натъкна на група стражи, които се сражаваха за живота си срещу… демони.
Те бяха голи до кръста и очите им сякаш горяха. Приличаха на хора, но плътта им бе назъбена и разкривена, сякаш от кожата им изникваха остри метални парчета. Един от войниците на Раоден нанесе удар, но резултатът бе само одраскване вместо съсичане. Десетина стражи вече лежаха на пода, а петимата демони изглеждаха невредими. Войниците се сражаваха с ужасени погледи, но оръжията им бяха безполезни и те умираха един по един.
Раоден залитна. Водачът на демоните избегна замаха на един от стражите му с нечовешка скорост и го прониза със страховито изглеждащ меч. Раоден замръзна. Разпознаваше този демон.
Тялото му бе разкривено като на останалите, но лицето бе познато. Беше Дилаф, фьорденският жрец.
Дилаф го погледна и се усмихна зловещо. Раоден се наведе за оръжието на един от падналите, но се оказа твърде бавен. Дилаф прелетя през стаята като вятър и го блъсна в корема. Раоден извика от болка и рухна на пода.
— Отведете го — нареди съществото.
— Постарай се да пристигнат тази вечер — каза Сарене и затвори капака на последния сандък с припаси.
Просякът кимна, поглеждайки нервно към стените на Елантрис, които се намираха само на няколко крачки.
— Не се притеснявай, Хойд — успокои го Сарене. — Вече имаме нов крал. Нещата в Арелон ще се променят.
Хойд сви рамене. Въпреки смъртта на Телрий просякът отказваше да се среща с нея денем. Хората му бяха прекарали десет години в страх от Ядон и фермите му. Не бяха свикнали да действат по светло, без значение колко легални бяха действията им. Сарене можеше да използва и друг за доставката, но Хойд и хората му знаеха къде и как да оставят припасите. Пък и предпочиташе жителите на Арелон да не разбират какво точно има в тази доставка.
— Тези сандъци са по-тежки от предните, милейди — отбеляза наблюдателният Хойд. Неслучайно бе оцелял десет години по улиците на Кае, без да бъде заловен.
— Съдържанието им не е твоя работа — отвърна Сарене и му връчи кесия с монети.
Хойд кимна, а лицето му остана скрито под качулката. Сарене никога не го бе виждала, но по гласа съдеше, че е възрастен човек. Тя потръпна от нощния хлад, нетърпелива да се върне в къщата на Кайн. Сватбата щеше да бъде на другия ден и й беше трудно да сдържа вълнението си. Въпреки всички изпитания, трудности и загуби на трона на Арелон най-сетне имаше почтен крал. А след дълго чакане тя най-сетне бе намерила съпруг, когото приемаше с ум и сърце.
— Тогава лека вечер, милейди — пожела й Хойд и последва групата просяци, които бавно мъкнеха доставката по стълбището на стената.
Сарене се обърна към Аше.
— Върви да им кажеш, че пратката пристига.
— Да, милейди. — Сеонът се поклони и последва хората на Хойд.
Сарене придърпа шала си, качи се в каретата и нареди на кочияша да я върне в дома на чичо й. Надяваше се, че Галадон и Карата ще разберат защо им праща мечове и лъкове. Неясното предупреждение на Раоден я бе притеснило сериозно. Тревожеше се за Нови Елантрис и добронамерените му жители, затова реши да стори нещо полезно. Тя въздъхна, докато каретата трополеше по тихите улици. Оръжията нямаше да помогнат много; жителите на Нови Елантрис не бяха войници. Но нямаше какво друго да стори в момента.
Внезапно каретата спря. Сарене се намръщи и отвори уста да подвикне на кочияша. След това се сепна. Тракането на колелата бе спряло и се чуваше нещо. Сякаш долитаха… писъци. След секунда помириса и пушека. Дръпна перденцето на прозорчето и надникна навън. Посрещна я гледка сякаш излязла от ада.
Каретата се намираше на едно кръстовище. Три от улиците бяха тихи и тъмни, но тази отпред сияеше в червено. Къщите горяха, а по паветата лежаха трупове. Мъже и жени тичаха с писъци по улиците, а други просто гледаха онемели от ужас. Сред тях се движеха голи до кръста воини, чиято кожа лъщеше на светлината на огньовете.
Беше клане. Странните воини убиваха безстрастно, поваляха мъже, жени и деца с небрежни замахвания на оръжията си. Сарене се стъписа за миг, а после изкрещя на кочияша да обърне. Мъжът се отърси от вцепенението и шибна конете. Един от полуголите воини зърна каретата и писъкът на Сарене замръзна в гърлото й. Воинът се втурна към тях, докато конете завиваха. Сарене извика предупредително на кочияша, но беше твърде късно. Странният войник подскочи, прелетя невероятно голямо разстояние и се приземи върху един от конете. Сарене успя да зърне за пръв път нечовешките ръбове по тялото му и смразяващия пламък в очите. Още един къс скок и създанието се озова на покрива. Каретата се разклати леко, а кочияшът изкрещя.