Дилаф влезе в храма с предоволно изражение. Един от монасите стовари изпадналия в безсъзнание Раоден до отсрещната стена.
— Ето така, скъпи Хратен, се разправяш с еретиците — каза Дилаф.
Смутеният Хратен се извърна от прозореца.
— Дилаф, ще изколите целия град! Какъв е смисълът? Къде е прославата на Джадет във всичко това?
— Не ме разпитвай! — извика Дилаф и очите му пламнаха. Кипящият му фанатизъм най-сетне бе намерил отдушник.
Хратен се обърна. Само две от титлите в йерархията на деретската църква превъзхождаха гьорна: вирн и грагдет — игумен на манастир. Грагдетите обикновено бяха подценявани, защото рядко се занимаваха със света извън манастирите си. Това очевидно се бе променило.
Хратен погледна към голите гърди на Дилаф и видя разкривените линии, които досега се криеха под артетската роба. Те се виеха под кожата на мъжа като изпъкнали вени. Стомахът на Хратен се обърна. Знаеше, че това са кости, много корави кости. Дилаф не беше просто монах и грагдет; той беше монах и грагдет на най-известния манастир във Фьорден. Дакор. Орденът на костите.
Молитвите и напевите, с които се създаваха монасите от Дакор, бяха тайна. Дори гьорните не ги знаеха. Няколко месеца след като момчетата постъпеха в манастира, костите им започваха да растат и да се усукват в странни линии, подобни на тези под кожата на Дилаф. Всяка от тези извивки даваше на носителя си различни способности, като по-голяма сила и скорост.
В съзнанието на Хратен се мярнаха ужасни образи. Жреци, които напяваха над него, и невероятна болка отвътре, докато костите му се разместваха. Беше твърде много за него — мракът, писъците, мъченията. Хратен бе напуснал след няколко месеца, за да се присъедини към друг манастир. Но не беше оставил зад себе си кошмарите и спомените. Човек не можеше да забрави лесно Дакор.
— Значи всъщност си бил фьорденец? — прошепна Хратен.
— Изобщо не подозираше, нали? — усмихна се Дилаф. — Трябваше да се досетиш. Много по-лесно е да се имитира арелонец, говорещ фьорденски, отколкото истински арелонец да научи толкова перфектно свещения език.
Хратен наведе глава. Дилаф беше по-висш от него. Не знаеше откога е в Арелон, защото дакорците живееха необичайно дълго, но очевидно Дилаф планираше унищожението на Кае от много време.
— О, Хратен — засмя се мъжът. — Така и не разбра ролята си, нали? Вирн не те прати да покръстиш Арелон.
Хратен го зяпна изненадано. Имаше писмо, което твърдеше обратното.
— Да, гьорн, знам за заповедите ти. Някой път прочети писмото отново. Вирнът не те прати да покръстиш Арелон, а да предупредиш жителите му за предстоящото им унищожение. Ти беше за заблуда. Да отвлечеш вниманието на Евънтео, докато аз подготвя нашествието. Свърши работата си перфектно.
— Заблуда?… — заекна Хратен. — Но хората…
— Никога не сме възнамерявали да ги спасим. Вирнът винаги е смятал да унищожи Арелон. Има нужда от подобна победа, за да стисне в хватката си останалите страни. Въпреки усилията ти контролът ни над Дуладел е разклатен. Светът трябва да знае какво се случва с тези, които богохулстват срещу Джадет.
— Хората не богохулстват. — Хратен усети как гневът му се разпалва. — Те дори не знаят за Джадет! Как да очакваме да бъдат праведни, когато не им даваме шанс да се покръстят!
Дилаф изстреля ръка и го зашлеви през лицето. Хратен залитна назад. Бузата му гореше, защото ударът бе причинен от невероятно силна десница с допълнително укрепени кости.
— Забравяш с кого говориш, гьорн — озъби се Дилаф. — Тези хора са нечестиви. Само арелонците и теодците стават елантрисци. Ако ги унищожим, ще спрем ереста на Елантрис завинаги!
Хратен забрави за пулсиращата си буза. Най-сетне започна да осъзнава колко дълбока е омразата на Дилаф и се вцепени.
— Ще избиеш всички? Цялата нация?
— Това е единственият начин да бъдем сигурни — отвърна Дилаф и се усмихна.
Раоден се събуди с нови болки. Най-острата беше в тила му, но го боляха охлузвания и синини по цялото тяло. За момент си помисли, че е твърде много. Всяка рана жилеше остро, без да престава и за миг. За щастие бе изкарал седмици, страдайки от атаките на дор. В сравнение с онази агония болките на тялото, колкото и да изглеждаха сериозни, бяха по-слаби. Иронично, но силата, която едва не бе го унищожила, сега му помагаше да запази разсъдъка си.
Усети през замайването, че го вдигат и го слагат на нещо твърдо — седло. Загуби представа за времето, докато бе на коня, и бе принуден да се бори с мрака на безсъзнанието. Около него се чуваха гласове, но говореха на фьорденски и не разбираше думите. Конете спряха. Раоден отвори очи и изстена, докато го смъкваха на земята.