— Събуди се, елантрисецо — каза глас на аонски.
Раоден вдигна глава и примигна объркано. Още беше нощ и долавяше миризма на пушек. Намираха се в подножието на хълма на Кайн. Укрепената постройка беше само на няколко метра, но едва я различаваше. Всичко пред очите му бе замъглено. „Милостиви Доми, нека Сарене да е в безопасност“, помоли се.
— Принцесо, знам, че ме чуваш — извика Дилаф. — Виж кого съм довел. Нека направим сделка.
— Не! — опита да извика Раоден, но само изхриптя. Ударът по главата бе причинил нещо на мозъка му. Едва можеше да стои прав, камо ли да говори. Най-лошото бе, че осъзнаваше, че това няма никога да се оправи. Не можеше да се излекува. Мъглата, в която бе потънал, нямаше да се вдигне никога.
— Знаеш, че не можеш да преговаряш с него — каза тихо Кайн. Наблюдаваха Дилаф и зашеметения Раоден през един от тесните прозорци.
Сарене кимна и усети, че се смразява. Раоден не беше добре; клатеше се и изглеждаше неориентиран на светлината на огньовете.
— Милостиви Доми! Какво са му сторили?
— Ене, не гледай. — Кайн се дръпна от прозореца. Огромната брадва на Дреок Пирата стоеше готова в ъгъла.
— Не мога да не гледам — прошепна Сарене. — Трябва поне да се сбогувам с него.
Кайн въздъхна и кимна.
— Добре, да вървим на покрива. Но ако видя стрелци, веднага се връщаме обратно.
Сарене кимна тъжно и двамата изкачиха стълбите към покрива. Тя се приближи до ръба и погледна към Дилаф и Раоден. Ако можеше да убеди жреца да се размени с Раоден, щеше да го стори. Но подозираше, че Дилаф ще поиска предаването на всички в къщата, а тя никога нямаше да се съгласи на това. Даора и децата се бяха подслонили в мазето, пазени от Лукел. Сарене нямаше да ги предаде, без значение кого държеше Дилаф за заложник. Тя отвори уста с мисълта, че вероятно това са последните думи, които Раоден ще чуе.
— Хайде! — нареди Дилаф.
Хратен стоеше като неволен наблюдател и гледаше как Сарене пада в капана. Монасите от Дакор изскочиха от скривалищата си в подножието на къщата. Крайниците им сякаш прилепваха към всяка цепнатина между камъните и отворите на бойниците. Неколцина, които висяха от задната страна на сградата, се показаха и отрязаха пътя й за бягство.
Хратен чу изненаданите викове, когато Сарене и спътникът й осъзнаха какво става. Беше твърде късно. След миг един дакорец скочи от покрива, сграбчил съпротивляващата се принцеса.
— Хратен, докарай си сеона — нареди Дилаф.
Гьорнът се подчини и отвори металната кутия, за да пусне светещото кълбо. Не се реши да попита откъде монахът знае за сеона. Дакорците бяха любимите воини на вирна и явно Дилаф разполагаше с много тайни.
— Сеон, искам да говоря с крал Евънтео — нареди Дилаф.
Сеонът се подчини. След миг светлината му се преля в главата на пълен мъж с гордо лице.
— Не те познавам — каза Евънтео. — Кой ме търси посред нощ?
— Аз съм човекът, който държи в плен дъщеря ти, кралю — заяви Дилаф и сръчка принцесата. Тя не можа да потисне писъка си, макар че се постара.
Евънтео се завъртя сякаш търсеше източника на писъка, но всъщност можеше да види само лицето на Дилаф.
— Кой си ти?
— Дилаф. Грагдет на манастира Дакор.
— Милостиви Доми… — прошепна Евънтео.
Дилаф присви очи и се усмихна злобно.
— Мислех, че си се покръстил, Евънтео. Но няма значение. Събуди войската си и я натовари на корабите. Ще пристигна в Теод след час и искам да ми се предадете официално. В противен случай ще убия момичето.
— Татко, не! — изкрещя Сарене. — Не му вярвай!
— Сарене? — извика трескаво баща й.
— Един час, Евънтео. — Дилаф махна с ръка. Обърканото лице на краля се стопи в сферичната форма на сеон.
— Възнамеряваш да убиеш и всички теодци! — възкликна Хратен на фьорденски.
— Не. Това е работа за други. Просто ще убия краля и ще изгоря корабите с войската. Щом армадата бъде разрушена, вирнът може да стовари армиите си на теодския бряг и да довърши започнатото, доказвайки мощта си.
— Знаеш, че това не е необходимо. — Хратен усети, че му прилошава. — Евънтео вече беше мой.
— Хратен, той може и да се покръсти, но трябва да си слабоумен, за да вярваш, че би допуснал наши войски на тяхна земя.
— Ти си чудовище — прошепна Хратен. — Ще изколиш две кралства само заради параноята си. Какво ти се е случило, че мразиш Елантрис толкова много?
— Достатъчно! — изкрещя Дилаф. — Не мисли, че ще се поколебая да убия и теб, гьорн. Дакор не се подчинява на законите! — Монахът го изгледа заплашително, след което се овладя, като вдиша дълбоко и се обърна към пленниците.
Дезориентираният Раоден залиташе към жена си, която бе в ръцете на един мълчалив дакорец. Принцът посегна към нея с треперещи ръце.