— А — каза Дилаф, вадейки меча си. — Бях забравил за теб. — Той се усмихна злобно и заби острието в корема на Раоден.
Болката се разпространи като внезапна вълна от светлина. Дори не беше видял замахването. Но го усети. Изстена и падна на колене. Агонията беше неописуема, дори за човек, който изпитваше непрекъснато болка от два месеца. Стисна корема си с треперещи ръце. Можеше да усети дор. Беше… близо. Дойде му твърде много. Жената, която обичаше, бе в опасност, а той не можеше да стори нищо.
Болката, дор, прималя му… Душата на Раоден се сви под общата им тежест и въздъхна за последно, с примирение. След това вече нямаше болка, защото нямаше същност. Нямаше нищо.
Сарене изпищя, когато Раоден падна на земята. Виждаше страданието на лицето му и имаше чувството, че мечът е забит в нейния корем. Тя потръпна и заплака. Раоден помръдна малко и… просто спря.
— Провалих… — прошепна той, оформяйки мантрата си на хоед. — Провалих любимата. Провалих…
— Отведете я — нареди Дилаф. Думите бяха на фьорденски и тя почти не им обърна внимание.
— А другите? — попита монахът.
— Подберете ги заедно с останалите жители на този прокълнат град и ги закарайте в Елантрис. Елантрисците са в центъра, на едно по-чисто място.
— Вече ги открихме, грагдет — каза монахът. — Нашите хора започнаха атаката.
— А, добре. — Дилаф изсъска доволно. — Съберете телата им. Елантрисците не умират като нормалните хора, а не искаме никой да се измъкне.
— Да, грагдет.
— Когато ги съберете на едно място, тела, елантрисци и бъдещи елантрисци, започнете ритуала на прочистването. После ги изгорете всичките.
— Да, грагдет — сведе глава воинът.
— Ела, Хратен — каза Дилаф. — Ти ще ме придружиш до Теод.
Сарене изпадна във вцепенение, докато я дърпаха настрани, очите й не се откъсваха от Раоден, докато присвитото му тяло не изчезна в мрака.
Галадон се криеше в сенките и не помръдваше, докато гьорнът и странните му полуголи спътници не си тръгнаха. След това махна на Карата и пропълзя към тялото на Раоден.
— Суле?
Раоден не помръдна.
— Долокен, суле! — Галадон се задави от мъка. — Не ми го причинявай! — Раоден изстена и той се наведе, за да чуе шепота му.
— Провалих… — прошепна кралят. — Провалих любимата… — Мантрата на падналите: Раоден беше хоед.
Галадон се отпусна на твърдите павета и заплака без сълзи. Последният час беше ужасен. Двамата с Карата бяха в библиотеката и планираха как да изведат хората от Елантрис. Бяха чули писъци в далечината, но когато се върнаха в Нови Елантрис, там имаше само хоеди. Доколкото знаеше, двамата с Карата бяха последните елантрисци в съзнание.
Тя сложи ръка на рамото му.
— Галадон, трябва да вървим. Тук не е безопасно.
— Не. — Дуладелецът се изправи. — Трябва да спазя обещанието си. — Той погледна планинския склон над Кае, където имаше много специален басейн. Превърза с жакета си раната на Раоден и вдигна приятеля си на рамо.
— Раоден ме накара да се закълна, че ще му дам покой. Щом се погрижа за него, мисля да сторя същото със себе си. Карата, ние сме последните. В този свят вече няма място за нас.
Жената кимна и се приближи да му помогне с товара. Двамата тръгнаха на пътешествие, което щеше да завърши със забвение.
Лукел не се съпротивляваше. Нямаше смисъл. Баща му обаче не се даде лесно. Трябваха трима фьорденци, за да бъде усмирен и натоварен на коня, и въпреки това едрият мъж продължаваше да рита към главите им.
Накрая някой се сети да го удари по темето с камък и Кайн застина.
Лукел прегърна майка си и жена си, докато войниците ги подкарваха към Елантрис. Имаше дълга колона от благородници, събрани от цял Кае, с окъсани дрехи и изранени лица. Войниците ги наблюдаваха зорко — сякаш някой от тях щеше да събере кураж и да избяга. Повечето хора дори не вдигаха глави, докато ги бутаха по улиците. Кайсе и Даорн се притискаха до Лукел с уплашени очи. Той съжаляваше най-много за тях, защото животът им още не бе започнал. Адиен вървеше до него, безгрижен на вид, и броеше бавно стъпките.
— Триста петдесет и седем, триста петдесет и осем, триста петдесет и девет…
Лукел знаеше, че отиват към смъртта си. Виждаше телата по улиците и бе наясно, че врагът не се стреми само да завладее страната им. Бяха дошли за клане и нямаше да спрат, докато не остане никой жив. Замисляше се дали да не грабне някой меч в безнадеждна проява на героизъм. Но в крайна сметка само се тътреше с другите. Знаеше, че ще умре и че не може да предотврати това. Не беше воин. Надяваше се само на бърз край.