Хратен стоеше до Дилаф абсолютно неподвижен, според инструкциите. Бяха застанали в кръг — петдесет дакорци, Хратен, Дилаф, Сарене и един монах в центъра. Дакорците вдигнаха ръце и мъжете от двете страни на Хратен сложиха длани на раменете му. Сърцето му затуптя, щом монасите заблестяха заради сиянието на оформените от кости символи под кожата им. Замая го смущаващо усещане и Кае изчезна. Материализираха се в непознат град. Къщите на улицата бяха високи и долепени една до друга, а не ниски и на разстояние като в Кае.
Бяха пристигнали в Теод.
Групата все още беше в кръг, но Хратен не пропусна да забележи, че човекът в центъра липсваше. Той потръпна и образите от детството му се върнаха. Монахът в центъра беше гориво. Плътта и душата му бяха изгорели в саможертва за мигновеното транспортиране до Теод.
Дилаф пристъпи напред и поведе хората си по улицата. Доколкото Хратен можеше да прецени, той бе взел ядрото от монаси със себе си, а в Арелон бе оставил нормалните войници и само няколко дакорски надзиратели. Арелон и Елантрис бяха победени: следващата битка щеше да е в Теод. По очите на Дилаф си личеше, че той няма да се задоволи, докато не изтреби цялата аонска раса.
Грагдетът избра сграда с плосък покрив и махна на хората си да се покатерят. Не беше трудно. Увеличените им сила и ловкост даваха възможност да пълзят по стени, нещо непостижимо за нормалните хора. Хратен усети как един от тях го вдига на рамо и земята се отдалечи, докато мъжът го мъкнеше с лекота по стената въпреки тежките му ковани доспехи. Дакорците бяха неестествени чудовища, но човек не можеше да не се възхити на могъществото им.
Монахът го пусна безцеремонно на покрива и доспехите му издрънчаха. Хратен се изправи на крака и срещна погледа на принцесата. Лицето й кипеше от омраза. Тя обвиняваше него, разбира се. Не осъзнаваше, че в известна степен Хратен също е пленник.
Дилаф застана на ръба на покрива и огледа града. Флотът на Теод се събираше в огромния залив.
— Подранихме — приклекна Дилаф. — Ще изчакаме.
Галадон почти успяваше да си представи, че градът е мирен. Стоеше на планинския склон и гледаше как утрото пропълзява над Кае, сякаш невидима ръка отмахваше тъмната завеса. Почти можеше да се убеди, че пушекът е от комини, а не от изпепелените сгради. Почти щеше да повярва, че точките по улиците не са тела, а храсти и сандъци, а алената кръв е просто игра на светлината.
Галадон извърна поглед. Кае беше мирен, но бе място на смърт, а не на покой. Нямаше смисъл да си представя. Ако не беше толкова склонен към заблуди, може би нямаше да се остави Раоден да го повлече със себе си. Нямаше да позволи простичкият оптимизъм на един човек да замъгли ума му. Нямаше да почне да вярва, че животът в Елантрис може да не е само болка. Нямаше да се осмели да мечтае.
За съжаление го бе послушал. Беше се оплел в мечтите на Раоден като в було. Преди време бе прогонил надеждата далеч и внимаваше за подлите й трикове. Трябваше да я остави там. Без надежда нямаше нужда да се притеснява от разочарование.
— Долокен, суле — измърмори Галадон и погледна към обезумелия си приятел, — наистина ме съсипа.
Най-лошото бе, че още се надяваше. Светлината, която Раоден бе разпалил, продължаваше да гори в очите му, колкото и да я тъпчеше. Образите от унищожението на Нови Елантрис бяха още пресни в ума му. Мареше с огромна дупка в гърдите. Тихият скулптор Таан с премазани от голям камък ръце, но с още потръпващи пръсти. Старият Кахар, който практически сам бе почистил Нови Елантрис, с отсечена ръка и два крака.
Галадон се бе изправил сред разрушенията и бе изкрещял, че техният принц ги е изоставил. Че ги е предал заради Сарене.
И въпреки това се надяваше. Надеждата бе като малък гризач, който се криеше в ъглите на душата му, уплашен от гнева, яростта и отчаянието. Но всеки път, когато опиташе да я сграбчи, тя се изплъзваше към друга част на сърцето му. Тя го бе накарала да остави мъртвите и да изпълзи от Елантрис, да потърси Раоден с безумната вяра, че принцът ще оправи някак всичко.
Повтаряше си горчиво, че той е глупак, а не Раоден. Такъв си беше. Нямаше какво да направи.
И все пак се надяваше. Част от него още вярваше, че Раоден ще оправи нещата. Това бе проклятието, с което го бе оплел приятелят му. Гадното зрънце оптимизъм, което не искаше да се изкорени. Галадон още имаше надежда и щеше да е така, докато не се хвърлеше в басейна.
Той кимна на Карата и двамата вдигнаха Раоден, готови да изминат краткия път. След няколко минути щяха да се отърват и от отчаянието, и от надеждата.
Елантрис беше тъмен въпреки наближаването на зората. Високите стени хвърляха сянка и пречеха на слънцето, удължаваха с още малко нощта. Войниците изтикаха Лукел и другите благородници в единия край на площада. Друга група фьорденци трупаше голяма купчина дърва, влачеше останки от къщи и мебели.