Изненадващо, но бяха останали съвсем малко от странните демони. Само трима надзираваха работата. Другите бяха обикновени войници, а доспехите им бяха покрити с червените роби на деретски монаси. Те работеха бързо и избягваха да гледат пленниците, явно не искаха да мислят за какво ще бъде използвана дървесината.
Лукел също се опитваше да не мисли за това.
Джала се притискаше към него и трепереше уплашено. Беше опитал да я убеди да помоли за милост — все пак беше сворденка по произход, — но тя отказа. Беше тиха и скромна, и мнозина я мислеха за малодушна, но ако я видеха сега как остава доброволно със съпруга си, обричайки се на сигурна смърт, щяха да осъзнаят грешката си. От всички сделки и преговори, които бе спечелил, сърцето на Джала несъмнено бе най-ценната.
Останалите също се тикаха в него. Даора и децата нямаха към кого да се обърнат, защото Кайн беше в безсъзнание. Само Адиен стоеше настрани и гледаше купа с дърва. Продължаваше да си мърмори. Лукел огледа тълпата, постара се с усмивка да вдъхне кураж, макар че сам се чувстваше неуверен. Елантрис щеше да стане техен гроб. Забеляза една фигура в края на групата. Човекът бавно размахваше ръце пред себе си.
Шуден? Очите на джиндосеца бяха затворени, а ръцете му се движеха плавно. Лукел го погледна объркано, зачуди се дали приятелят му е полудял. След това си спомни странния танц, който Шуден бе показал на онази тренировка по фехтовка. Чайшан.
Шуден движеше ръце бавно и нищо не загатваше за гнева, който щеше да се стовари впоследствие. Лукел се загледа в него с нарастващо разбиране и решителност. Шуден не беше воин. Той практикуваше танца като упражнение, а не като бойно изкуство. Но явно нямаше да позволи обичните му да бъдат убити без съпротива. Щеше да се бори вместо да чака с надеждата, че съдбата ще им проводи спасение. Лукел си пое дъх и се засрами. Огледа се и видя крак от маса, захвърлен наблизо от войниците. Когато дойдеше време, Шуден нямаше да се сражава сам.
Раоден се рееше безчувствено и неосъзнато. Времето нямаше значение за него — той беше времето.
То беше неговата същност. Понякога пробягваше към повърхността на това, което преди наричаше съзнание, но усещаше болката и се връщаше обратно. Агонията беше като повърхност на езеро: ако пробиеше през нея, болката се връщаше и го обгръщаше. Когато се доближеше до болката, сякаш виждаше образи. Може да бяха реални, но по-скоро бяха отгласи на паметта му. Виждаше лицето на Галадон, едновременно загрижено и ядосано. Виждаше Карата с отчаян поглед. Виждаше планински склон, покрит с храсти и скали. Всичко това нямаше значение за него.
— Често ми се искаше просто да я бяха оставили да умре.
Хратен вдигна поглед. Дилаф сякаш говореше на себе си. Въпреки това очите му бяха вперени в гьорна.
— Какво? — попита той колебливо.
— Ако само я бяха оставили да умре… — повтори Дилаф. Седеше на ръба на покрива, гледаше корабите и се отдаваше на спомени. Емоциите му бяха винаги нестабилни. Никой не можеше да поддържа подобен фанатизъм, без умът му да се повреди. Вероятно след още няколко години щеше да откачи напълно.
— По това време бях на петдесет години, Хратен. Знаеш ли? Вече съм на седемдесет, а тялото ми е като на двайсетгодишен. Тя мислеше, че съм най-красивият, макар че тялото ми бе изкривено и унищожено, за да придобие арелонска структура.
Хратен замълча. Беше чувал за подобни неща. Напевите на Дакор наистина можеха да променят външния вид на човек. Процесът несъмнено бе крайно болезнен.
— Когато се разболя, я заведох в Елантрис. — Дилаф бе прибрал крака плътно към гърдите си. — Знаех, че е езическо, че е богохулство, но четирийсет години в Дакор не ме спряха… Не и когато мислех, че Елантрис ще я спаси. Елантрис можеше да лекува, а Дакор — не. Затова я заведох.
Монахът вече не гледаше към него. Очите му бяха загубили фокус.
— Те я промениха — прошепна той. — Казаха, че заклинанието се объркало, но аз знам истината. Бяха ме разкрили и ме мразеха. Но защо трябваше да проклинат Сеала? Кожата й почерня, косата й опада и тя започна да умира. Пищеше нощем, че болката я изяжда отвътре. Накрая се хвърли от градската стена.
Гласът на Дилаф премина в скръбна почит.
— Намерих я в подножието, още беше жива. Жива въпреки падането. И я изгорих. Така и не спря да пищи. Още пищи. Чувам я. Ще пищи, докато Елантрис не бъде унищожен.
Стигнаха до хребета, зад който бе басейнът, и Галадон положи Раоден на земята. Подпря принца на камъка, главата му увисна на една страна. Невиждащите очи гледаха към Кае. Галадон се облегна на скалата, до вратата, водеща към Елантрис. Карата се отпусна изтощена до него. Щяха да починат за малко и да потърсят избавление.