— Какво? — изпърха с клепачи Сарене. — Аз да се преструвам?
Аше изсумтя.
— Така и не разбрах как вие сеоните издавате подобни звуци. Нямате нос, как тогава сумтите?
— С дългогодишна практика, милейди — отвърна Аше. — Наистина ли ще трябва да понасям хленченето ви всеки път, когато разговаряте с краля?
Сарене сви рамене.
— Щом очаква да бъда глупава, ще бъда такава. По-лесно е да манипулираш хората, когато предполагат, че си толкова тъп, та не можеш да запомниш името си.
— Ене? — чу се глас зад нея. — Ти ли си? — Гласът беше басов и пресипнал, странно познат. Сякаш човекът беше постоянно прегракнал, но досега не бе чувала някой прегракнал да вика толкова силно.
Сарене се обърна колебливо. Грамаден мъж, по-висок, широк, обемист и мускулест, отколкото изглеждаше възможно, си пробиваше път през тълпата. Носеше син копринен жакет — Сарене потръпна, като си представи колко какавиди са отишли за направата му — и панталони с надиплени крачоли по арелонската мода.
— Ти си! — възкликна мъжът. — Мислехме, че ще дойдеш чак другата седмица!
— Аше — прошепна тя. — Кой е този ненормалник и какво иска от мен?
— Изглежда познат, милейди. Съжалявам, но паметта ми вече не е толкова добра.
— Ха! — Огромният мъж я притисна в мечешка прегръдка. Беше странно чувство. Тялото й беше смачкано от голямото шкембе, а лицето й — натиснато в мускулестите гърди. Тя устоя на напъна да се дръпне с надеждата, че мъжът ще я пусне, преди да припадне. Аше сигурно щеше да повика помощ, ако видеше, че лицето й почервенява.
За щастие човекът я освободи много преди да почне да се задушава, и я хвана за раменете.
— Променила си се. Когато те видях за последно, ми стигаше до коленете. — Той огледа високата й фигура. — Е, не че някога си ми била само до коленете, но да речем, до кръста. Майка ти все повтаряше, че ще станеш много висока!
Сарене поклати глава. Гласът беше познат, но не можеше да го свърже с чертите. Обикновено имаше добра памет за лица… Освен…
— Шишо Кай? — попита тя колебливо. — Милостиви Доми! Какво е станало с брадата ти.
— Арелонските благородници не носят бради, малката. Не съм си пускал от години.
Той беше. Гласът беше по-различен, обръснатото лице непознато, но очите бяха същите. Помнеше широките кафяви очи, винаги готови да се засмеят.
— Шишо Кай — промърмори тя. — Къде ми е подаръкът?
Чичо й Кайн се засмя, макар че дрезгавият му глас повече приличаше на ръмжене. Това бяха първите й думи при всяко посещение. Чичо й винаги носеше екзотични подаръци, достатъчно екстравагантни, за да впечатлят и дъщерята на краля.
— Боя се, че този път нямам подарък, малката.
Сарене се изчерви. Преди да успее да измисли някакво извинение, Шишо Кай я прегърна през рамото и започна да я дърпа към изхода на тронната зала.
— Ела, да те запозная с жена ми.
— Жена! — стресна се Сарене. Не беше виждала Кайн от десет години, но помнеше поне едно нещо. Чичо й беше заклет ерген и женкар. — Шишо Кай се е оженил?
— Не само ти порасна през последното десетилетие — изхриптя чичо й. — А и колкото и да е сладко да ми викаш Шишо Кай, може би вече трябва да ме наричаш чичо Кайн.
Сарене се изчерви отново. Шишо Кай беше собственият й вариант на произнасяне, защото не можеше да каже „ч“ като малка.
— Как е баща ти? — попита едрият мъж. — Предполагам, че се държи подходящо царствено.
— Добре е, чичо. Но сигурно ще се изненада, като разбере, че се подвизаваш в двора на Арелон.
— Той знае.
— Не, мисли, че при последното пътуване си се установил на някой от далечните острови.
— Сарене, ако си толкова умна, колкото беше като малка, трябва да си се научила да различаваш истината от историите.
Изявлението я поля като студен душ. Помнеше смътно как един ден бе видяла кораба на чичо й да заминава и бе попитала баща си кога ще се върне. Евънтео беше отвърнал с намръщено лице, че Шишо Кай потегля на много, много дълго пътешествие.
— Но защо? — попита тя. — През цялото време си живял на няколко дни път от нас и не дойде да ни видиш?
— Това е история за друг път, малката — каза Кайн и поклати глава. — Сега е време да се запознаеш с чудовището, което успя да плени чичо ти.
Съпругата на Кайн не приличаше на чудовище. Всъщност беше една от най-красивите възрастни жени, която Сарене бе виждала. Даора имаше силно лице с издялани като на статуя черти и добре поддържана кестенява коса. Изобщо не приличаше на жена, която би се забъркала с чичо й. Но пък спомените на Сарене датираха отпреди десет години.
Голямото имение, наподобяващо замък, не беше изненада. Чичо й беше търговец и винаги носеше скъпи дарове и екзотични дрехи. Не само беше по-малкият син на краля, но и много добър в работата си.