Щом събраха дървата, войниците започнаха да трупат нова купчина, този път от тела. Претърсваха града и носеха труповете на убитите елантрисци. Докато гледаше нарастващата камара, Лукел осъзна нещо. Не всички бяха мъртви. Всъщност повечето от тях не бяха.
Имаха толкова тежки рани, че не искаше да ги гледа, но крайниците им потрепваха, а устните се движеха. Лукел се изуми. Елантрисци — мъртвите, чиито умове продължаваха да живеят.
Грамадата ставаше все по-голяма. Имаше стотици, които се бяха събирали в града от цяло десетилетие. Никой не оказваше съпротива. Оставяха се да бъдат хвърлени едни връз други с отнесени погледи, докато купът им не стана по-висок от натрупаните дърва.
— До телата има двайсет и седем стъпки — прошепна внезапно Адиен и се отдели от скупчените благородници. Лукел посегна да го задържи, но бе твърде късно.
Един войник подвикна на Адиен да се върне. Младежът не му обърна внимание. Войникът се ядоса и го намушка с меча си, отваряйки дълбока рана в гърдите. Адиен залитна, но продължи да върви. От раната му не течеше кръв. Войникът се опули и отскочи назад, правейки знак срещу злото. Адиен се приближи до купа елантрисци и легна неподвижно сред тях. Тайната от последните пет години най-сетне бе разкрита. Той бе отишъл при своите хора.
— Помня те, Хратен. — Дилаф се усмихна с демонично изражение. — Помня как дойде при нас като момче. Точно преди да замина за Арелон. И тогава беше уплашен, както и сега. Избяга от нас и аз бях доволен. Никога не си бил предопределен за Дакор, твърде слаб си.
Хратен се смрази.
— Бил си там?
— Още тогава бях грагдет. Помниш ли ме?
Хратен погледна в очите му и спомените настъпиха. Злите очи на висок и безмилостен мъж. Помнеше напевите. Помнеше огньовете. Помнеше своите писъци и надвесеното над него лице. Бяха същите очи.
— Ти! — извика Хратен.
— Спомняш си.
— Помня. — Хратен усети ледена тръпка. — Ти ме убеди да се махна. На третия месец накара един от монасите да те пренесе до двореца на вирна. Човекът се подчини и се пожертва, за да те транспортира на разстояние, което можеше да извървиш за петнайсет минути.
— Абсолютното подчинение е важно, Хратен — прошепна Дилаф. — Периодичните проверки и примери укрепват лоялността на останалите.
Той млъкна и погледна към залива. Армадата бе пристанала според заповедите му. Хратен се обърна към хоризонта и различи тъмните точици — върхове на мачти. Армията на вирна пристигаше.
— Хайде — заповяда Дилаф и се изправи на крака. — Успяхме — теодската армада е в пристанището. Няма да успеят да попречат на флотата ни да пристане. Остана ми само една последна задача — смъртта на крал Евънтео.
Някакво видение изплува пред нечувствителния ум на Раоден. Опита се да го отпрати. Но по някаква причина то отказваше да се махне. Виждаше го през трептящата повърхност на болката — една проста схема.
Аон Рао. Голям квадрат с четири кръга около него и линии, които ги свързваха през центъра. Беше широко използван аон — особено сред коратите — заради значението му. Дух, душа.
Умът на Раоден се носеше сред белия безкрай и опитваше да пренебрегне образа на аон Рао. Той беше нещо от предишен живот, незначително и забравено. Вече нямаше нужда от него. Но докато се опитваше да избута образа, до него се появи нов. Елантрис. Четири стени, образуващи квадрат. Четирите външни градчета с кръгли укрепления. Прав път, водещ от всяко към Елантрис.
— Милостиви Доми!
Войниците отвориха няколко бъчви с масло и Лукел загледа с погнуса как ги изсипват върху телата. Трите демона стояха отстрани и напяваха нещо на език, който звучеше твърде грубо и странно, за да е фьорденски. Лукел осъзна, че след това ще дойде техният ред.
— Не гледайте — каза той на семейството си и се обърна, докато войниците се приготвяха да изгорят Елантрис.
Крал Евънтео стоеше в далечината, обграден от малка почетна стража. Той кимна, когато Дилаф приближи. Монахът се усмихна и приготви ножа си. Евънтео смяташе, че капитулира, а не осъзнаваше, че нацията му ще бъде жертвана.
Хратен вървеше до Дилаф и мислеше за дълга и необходимостта. Вярно, хората щяха да загинат, но това нямаше да е безсмислено. Цялата империя Фьорден щеше да стане по-силна след победата над Теод. Сърцата на хората щяха да се изпълнят с вяра. Беше същото каквото правеше и той в Арелон. Опитваше да покръсти хората по политически причини, използваше политически средства и популярност. Беше подкупил Телрий да се покръсти, без да опита да спаси душата му. Беше същото нещо. Какво значеше една езическа нация в сравнение със съвкупността на Шу-Дерет? Въпреки съвършената логика стомахът му се обръщаше.